Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя!
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя!
Дай ми мъдростта да разпозная едното от другото!


петък, 18 февруари 2011 г.

Бремето на очакванията

Преди години работех като екскурзовод и планински водач за чуждестранни туристи. Един от най-странните образи, с които съм се запознавал покрай този занаят, бе Дъг, 60 годишен хипар от Колорадо, САЩ, по професия водопроводчик, който искаше да го разведа из Родопите през зимата за 20 дни. Доста студ брахме и денем по села и паланки, и нощем по малките неутоплени хотелчета. За сметка на това имахме време за много задушевни разговори и добре се опознахме. Един от първите ми въпроси към него беше какви са му били очакванията за България и дали са се потвърдили. Той уверено заяви, че не е имал никакви очаквания, държал е да остави отворени сетивата си и да възприеме страната, такава каквато е. При моето неразбиране, той разказа следната история:

Когато бил на 48 г. минал през тежка криза в живота си - развеждал се с първата си съпруга, от която имал шест деца. Затова имал нужда от нови изживявания и предизвикателства, които да занимават съзнанието му и да го извадят от дупката.

Един негов познат му предложил да участва в психологически експеримент, предназначен да изучи човешките възприятия в условия на самота и уязвимост. За целта трябвало да изкара един час почти гол, изоставен сам през нощта в една гора. Сезонът бил късната есен, така че можело да се очакват ниски температури. Дъг обаче приел.

В джипа, който извозвал всички участници в експеримента, царяло оживление. На всеки два-три километра по един човек се събличал до бельо и риза и слизал насред мразовитата нощ. Най-после и Дъг слезнал от джипа. Още известно време чувал отдалечаващия се шум от двигател, после останал сам насред нощта.

Първото усещане, което го завладяло, било за пронизващ студ. Съвременният човек рядко се излага на ниски температури без да е покрит с дебели дрехи. Усещането, че краката ти замръзват, че кожата ти настръхва, започваш да тракаш със зъби и така ще е продължително време, е трудно описуемо. Това, което влошавало нещата било лек ветрец, който духал от едната посока и сякаш минавал през него. Решен да издържи изпитанието, Дъг се опитал да се абстрахира от студа и да го понесе достойно.

Второто усещане, което го завладяло, било на липса на ориентация. Нощта била избрана специално да бъде безлунна, така че нищо не създавало и най-малката светлинка и възможност да се ориентираш. Тъмнината го обграждала от всички страни като непробиваема стена. Нямал представа какво се намира на един метър от него, дори не бил сигурен дали има нещо около него или се намира насред абсолютното нищо. Скоро обаче сетивата му свикнали с мрака.

Третото усещане, което го завладяло, било за дебнеща опасност. От всички страни на неравни интервали се чували всевъзможни шумове, по-леки и по-шумни. Сякаш всички животни и призраци на гората са се събрали около него и в див танц постепенно го обграждат, приближават се към него и внезапно ще го разкъсат. Напрегнатите вече от студа мускули още повече се стягали да посрещнат опасността, която все не идвала. Дъг се удивил колко живот има в една гора през нощта. Съвременният човек е свикнал през нощта да спи спокойно в собственото си легло в тишина и кипящият живот насред мрака изглежда необичаен и плашещ. След като нищо не го захапало за крака дълго време, Дъг свикнал с естествените звуци на нощта и започнал да не им обръща внимание.

Тогава го завладяло усещането за спряло време. Не правел нищо, не виждал нищо, нищо не дразнело сетивата му и сякаш времето се точело подигравателно бавно. Ако имало с какво да се занимава, времето щяло да мине бързо, но в случая нямало какво да направи. Стоял, търпял студа и се чудел колко ли време е минало, откакто го е оставила колата. Струвало му се, че може и вече да е минал час. Звукът от приближаващия се джип обаче не се чувал. А може би били минали само десет минути, които му се стрували цяла вечност. Когато трябва да отброяваш всяка секунда и мислите ти се насочат в напразно усилие да избуташ минутите по-бързо напред, чакането се преръща в изпитание на волята и търпението. Така стоял и чакал цяла вечност.

Накрая го обхванала тревогата. Бил убеден, че е чакал много повече от час. Тогава започнали да се сипят въпроси в главата му. Защо не идва джипа? Дали не са го забравили? Или пък джипът се е развалил? Или пък неговият познат си е направил една отвратителна шега с всички? Възможностите се нижели, а напрежението нараствало.

В един момент го обхванал истински гняв. Каквато и да била причината за забавянето, неговият познат просто нямал право да не предвиди резервен вариант. Просто нямал право да ги остави сами в студа насред нощта. Бил поел уговорка за един час и трябвало да я спази.

След гнева дошли представите за възможните реакции, когато джипът се появи. Намислил какво да каже, как да му се развика или пък да мълчи и да го гледа свирепо. След това му се приискало неговият познат да се появи веднага и Дъг да го просне с едно кроше в носа. И после да го рита, да го плюе и да му крещи, докато му мине. Бруталното филмче, което превъртял в главата си, му помогнало малко да се успокои, но лекият ветрец продължавал да духа и сковаването в ставите и във врата станало все по-осезаемо. Замислил се, че вече не рискува настинка, а нещо много по-сериозно.

Тогава му хрумнало дали не може да направи нещо, за да му е по-малко студено. Заопипвал по земята около себе си и веднага усетил мекия допир на окапали сухи есенни листа. Събрал една голяма купчина, мушнал се под нея и установил, че така е много по-добре. Земята била сравнително студена, но вече не усещал полъха на вятъра.

Джипът дошъл на зазоряване. Изкарал бил на студа близо 7 часа. Когато се качил в джипа, не ударил кроше на познатия си. Седнал на седалка, увил се в одеало, поел чаша чай и се заслушал в гневните крясъци на другите участници. Оказало се, че експериметът е включвал трика да им кажат предварително един час, а всъщност да бъде цяла нощ. Организаторът много държал сега всички да се съберат на едно място и да разкажат подробно какво са изживяли като емоции, мисли и усещания. Повечето участници искали моментално да се приберат в къщи и колкото се може по-бързо да забравят тази кошмарна нощ. Някои дори били твърдо решени да съдят организатора и да му съдерат кожата, заради гаврата, която си е позволил.

Дъг бил един от малкото, които разказали подробно какво са изживяли. И донякъде бил благодарен на организатора за урока, който получил. Дал си сметка, че всъщност е стоял три или четири часа на студения вятър без да направи нищо, за да се защити. Действал толкова глупаво, защото имал очакване, че времето ще бъде само един час, а и част от експеримента е да бъде подложен на студ. Нищо обаче не му е пречело, веднага щом слезнал от джипа, да събере шума, да се мушне под нея и след това да се концентрира над усещанията си.

Урокът си струвал кошмарната нощ. От този момент нататък Дъг вярвал, че очакванията пречат на човек да бъде адекватен към реалността. Често ние действаме според очакванията си, а не според това, което реално ни се случва. Често се ядосваме неистово, защото реалността се разминава с очакванията ни. И виновна е разбира се реалността. А колко по-просто е да нямаш очаквания? Да гледаш, да мислиш и да правиш това, което е най-подходящо в дадената ситуация. Дъг малко съжалявал, че е научил този урок чак на 48 години. За сметка на това оставащите години от живота си ги изкарал в наслаждаване на всичко, което се случва около него без бремето на очакванията.

Аз за разлика от Дъг научих урока на малко повече от 20 години. И извлекох други изводи. Щом реакцията на хората зависи от съотношението между очаквания и случилото се, то мога да влияя по два начина. Първо, мога да проуча какви са очакванията на един човек и да ги реализирам на практика. Това е най-сигурният начин да зарадваш един този, който го заслужава. Понякога обаче очакванията надхвърлят възможностите ми. Има хора, за които съм готов да направя невъзможното, но може дори и това да не стига. Тогава мога да се опитам да променя очакванията им. Ако очакванията им са скромни, приятната изненада да открият, че реалността е по-красива, вкусна или омайна се предава и на мен и всички сме щастливи. Дали храня очаквания, че всеки път това ще сработи? Не, очаквания нямам. Хубавото на живота е, че не знаеш какво те чака зад ъгъла. Достатъчно е просто да надникнеш.