Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя!
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя!
Дай ми мъдростта да разпозная едното от другото!


сряда, 27 юли 2011 г.

Да умреш романтично

В дългата история на китайската култура има множество придворни поети, талантливи разказвачи и съвестни историографи. Малцина обаче са имали толкова странна съдба и смърт, колкото Ли Бо.

Наричан още Ли По и дори Ли Бай, той живее преди хиляда и триста години – малко след създаването на българската държава. Всъщност дори не е роден в Китай, а на територията на Киргизстан, Централна Азия, през 701 г. – място, където предците му са изселени поради неизвестни престъпления. Като малък родителите му го връщат в Китай и през детските си години той получава отлични литературни познания и обучение  в бой с меч. Пред да навърши 20 години вече е убил няколко човека. Това започва и да работи – странстващ войн, който издирва и убива престъпници. На 26 години се оженва и за няколко години се установява на едно място, но след като жена му почива, Ли Бо се връща към скитничеството. Парите, които е спечелил, раздава на бедните.

На четиридесет години той се включва в групата, известна като “шестимата лентяи край бамбуковия поток”, посветили се на виното и поезията. През 742 г. Ли Бо е поканен в императорския дворец лично от императора и се присъединява към Ханлинската академия, отбран кръг от известни поети. Императорът е дотолкова запленен от личността на Ли Бо, че дава банкет в чест на поета и лично застройва супата му. Често пиян, но винаги нахален и остроумен, странникът бързо спечелва симпатиите на всички, освен на тези, които осмива. Сред тях е придворния евнух, който след две години издейства от императора Ли Бо да бъде отпратен. През следващите десетина години Ли Бо става даоистки монах, но продължава да странства и да пише стихове. Ли се жени за втори път, но скоро семейния живот му омръзва и той се връща на пътищата.

В един момент приема да стане придворния поет на местен принц. За негово нещастие в Китай бушува гражданска война, а принцът се противопоставя на императора. Към края на гражданската война Ли Бо е заловен и осъден на смърт. В затвора чака няколко месеца да изпълнят присъдата, но в крайна сметка за него се застъпва човек, комуто е спасил живота преди години. Смъртната присъда е заменена с изгнание, а Ли Бо с удоволствие потегля на последното си дълго пътуване, като продължава да пише стихове.

В крайна сметка Ли Бо почива на 61 години. Според легендата причина за смъртта му е луната. Късно вечерта Ли Бо се разхожда с лодка по река Яндзе, пие вино и се наслаждава на пълнолунието. Запленен от отражението на луната във водата, той решава да се наведе и да го целуне. Когато устните му докосват водната повърхност, цялото му тяло ги последва и той се удавя.

Следва най-известното стихотворение на Ли Бо (преводът е от английски език по варианта на Езра Паунд от 1915 г):

Да пиеш сам под луната

Сред цветовете има купа с вино.
Пия си я сам, няма приятели тука.
Затова вдигам чашата и каня светлата луна,
а с моята сянка ставаме приятели трима.

Луната за съжаление ни разбира от вино,
а равнодушна, сянката само се влачи край мен.
С луната и сянката, тези двама приятели,
Аз се наслаждавам на пролетта, преди да отмине.

Пея и луната отговаря с блещукането на лъчите си,
Танцувам и сянката ми се оплита и разпада на парчета.
Докато сме трезви, тримата заедно се забавляваме,
Сега пияни се разделяме, всеки по своя си път.

Завинаги ще запазим това волно приятелство,
Докато се срещнем отново някъде далеч в Млечния път.

понеделник, 4 юли 2011 г.

Фамилна история или променил ли се е човека от 200 г. насам

Често съм срещал мнението, че условията на живот се променят, технологиите се променят, но човекът не се е променил ни на йота за последните 2000 г. Аз не мога да се върна толкова назад във времето, но мога да дам един пример от събития преди 130 г.

Това е историята на любовта на моя пра-пра дядо Стоян, който е бил 17-годишен по време на Руско-турската война. Баща му имал бизнес с чакръци - машини за производство на текстил, задвижвани от силата на водата. За нещастие по време на войната бащата почива и съвсем млад Стоян трябва да поеме изхранването на семейството - майка и сестра. Работи от сутрин до късна вечер и постига завидно състояние за следващите петнадесет-двадесет години. Изкупува останалите чекръци в града и се превръща във виден богаташ на Казанлък.

Към 35-годишна възраст сестра му Велина започва да го убеждава, че е крайно време да се ожени и да има деца. Тя дори се е огледала за подходящото момиче и се е спряла на два варианта. Бонка или Донка. И двете момичета били млади, хубави и работливи - подходяща партия за заможен човек като Стоян. За претоварения от работа мъж оставало само да се запознае с момите и да избере тази, която повече му харесва.

Стоян обаче нямал време за жени. Вбесен от непрекъснатите натяквания на сестра си да се замисли за женитба, един ден той се развикал:
-Дай ми точилката!!!
-Защо ти е точилката, бре Стояне? - стреснала се Велина. Все пак му донесла дългата и тънка тояга. Моят пра-пра-дядо я хванал в единия край с едната си длан, после до нея положил другата ръка, след това преместил отново първата и през цялото време нареждал:
-Бонка, Донка, Бонка, Донка, Бонка, Донка...
Точилката завършила на Бонка и той се оженил за нея.

Истината е, че Бонка отдавна си го харесвала. За нея ще да е било брак по любов. Веднага след сватбата обаче Стоян продължил да работи от сутрин до вечер. Само на обед се прибирал да хапне с жена си за петнадесет минути. А тя не очаквала завръщането му с нетърпение. Напротив, изпитвала панически ужас от съвместните им обеди. Сядали заедно от двете страни на масата, а единият си крак тя държала винаги настрани, за да може да отскочи. Често се й налагало да отскача. Ако Стоян не харесал манджата, той обръщал цялата маса върху нея и се връщал бесен на работа. По това време се използвали дървени паници и нищо не се чупело при обръщане на масата. Е, жената имала цял следобед да изчисти пода и дрехите си от разлятата гозба. След смъртта му баба Бонка признала, че ако тогава е било прието да се самоубиват хората, е щяла да се самоубие.

Е, променили ли са се поне малко хората за тези сто и тридесет години?