Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя!
Дай ми търпение да понеса нещата, които не мога да променя!
Дай ми мъдростта да разпозная едното от другото!


сряда, 27 юли 2011 г.

Да умреш романтично

В дългата история на китайската култура има множество придворни поети, талантливи разказвачи и съвестни историографи. Малцина обаче са имали толкова странна съдба и смърт, колкото Ли Бо.

Наричан още Ли По и дори Ли Бай, той живее преди хиляда и триста години – малко след създаването на българската държава. Всъщност дори не е роден в Китай, а на територията на Киргизстан, Централна Азия, през 701 г. – място, където предците му са изселени поради неизвестни престъпления. Като малък родителите му го връщат в Китай и през детските си години той получава отлични литературни познания и обучение  в бой с меч. Пред да навърши 20 години вече е убил няколко човека. Това започва и да работи – странстващ войн, който издирва и убива престъпници. На 26 години се оженва и за няколко години се установява на едно място, но след като жена му почива, Ли Бо се връща към скитничеството. Парите, които е спечелил, раздава на бедните.

На четиридесет години той се включва в групата, известна като “шестимата лентяи край бамбуковия поток”, посветили се на виното и поезията. През 742 г. Ли Бо е поканен в императорския дворец лично от императора и се присъединява към Ханлинската академия, отбран кръг от известни поети. Императорът е дотолкова запленен от личността на Ли Бо, че дава банкет в чест на поета и лично застройва супата му. Често пиян, но винаги нахален и остроумен, странникът бързо спечелва симпатиите на всички, освен на тези, които осмива. Сред тях е придворния евнух, който след две години издейства от императора Ли Бо да бъде отпратен. През следващите десетина години Ли Бо става даоистки монах, но продължава да странства и да пише стихове. Ли се жени за втори път, но скоро семейния живот му омръзва и той се връща на пътищата.

В един момент приема да стане придворния поет на местен принц. За негово нещастие в Китай бушува гражданска война, а принцът се противопоставя на императора. Към края на гражданската война Ли Бо е заловен и осъден на смърт. В затвора чака няколко месеца да изпълнят присъдата, но в крайна сметка за него се застъпва човек, комуто е спасил живота преди години. Смъртната присъда е заменена с изгнание, а Ли Бо с удоволствие потегля на последното си дълго пътуване, като продължава да пише стихове.

В крайна сметка Ли Бо почива на 61 години. Според легендата причина за смъртта му е луната. Късно вечерта Ли Бо се разхожда с лодка по река Яндзе, пие вино и се наслаждава на пълнолунието. Запленен от отражението на луната във водата, той решава да се наведе и да го целуне. Когато устните му докосват водната повърхност, цялото му тяло ги последва и той се удавя.

Следва най-известното стихотворение на Ли Бо (преводът е от английски език по варианта на Езра Паунд от 1915 г):

Да пиеш сам под луната

Сред цветовете има купа с вино.
Пия си я сам, няма приятели тука.
Затова вдигам чашата и каня светлата луна,
а с моята сянка ставаме приятели трима.

Луната за съжаление ни разбира от вино,
а равнодушна, сянката само се влачи край мен.
С луната и сянката, тези двама приятели,
Аз се наслаждавам на пролетта, преди да отмине.

Пея и луната отговаря с блещукането на лъчите си,
Танцувам и сянката ми се оплита и разпада на парчета.
Докато сме трезви, тримата заедно се забавляваме,
Сега пияни се разделяме, всеки по своя си път.

Завинаги ще запазим това волно приятелство,
Докато се срещнем отново някъде далеч в Млечния път.

понеделник, 4 юли 2011 г.

Фамилна история или променил ли се е човека от 200 г. насам

Често съм срещал мнението, че условията на живот се променят, технологиите се променят, но човекът не се е променил ни на йота за последните 2000 г. Аз не мога да се върна толкова назад във времето, но мога да дам един пример от събития преди 130 г.

Това е историята на любовта на моя пра-пра дядо Стоян, който е бил 17-годишен по време на Руско-турската война. Баща му имал бизнес с чакръци - машини за производство на текстил, задвижвани от силата на водата. За нещастие по време на войната бащата почива и съвсем млад Стоян трябва да поеме изхранването на семейството - майка и сестра. Работи от сутрин до късна вечер и постига завидно състояние за следващите петнадесет-двадесет години. Изкупува останалите чекръци в града и се превръща във виден богаташ на Казанлък.

Към 35-годишна възраст сестра му Велина започва да го убеждава, че е крайно време да се ожени и да има деца. Тя дори се е огледала за подходящото момиче и се е спряла на два варианта. Бонка или Донка. И двете момичета били млади, хубави и работливи - подходяща партия за заможен човек като Стоян. За претоварения от работа мъж оставало само да се запознае с момите и да избере тази, която повече му харесва.

Стоян обаче нямал време за жени. Вбесен от непрекъснатите натяквания на сестра си да се замисли за женитба, един ден той се развикал:
-Дай ми точилката!!!
-Защо ти е точилката, бре Стояне? - стреснала се Велина. Все пак му донесла дългата и тънка тояга. Моят пра-пра-дядо я хванал в единия край с едната си длан, после до нея положил другата ръка, след това преместил отново първата и през цялото време нареждал:
-Бонка, Донка, Бонка, Донка, Бонка, Донка...
Точилката завършила на Бонка и той се оженил за нея.

Истината е, че Бонка отдавна си го харесвала. За нея ще да е било брак по любов. Веднага след сватбата обаче Стоян продължил да работи от сутрин до вечер. Само на обед се прибирал да хапне с жена си за петнадесет минути. А тя не очаквала завръщането му с нетърпение. Напротив, изпитвала панически ужас от съвместните им обеди. Сядали заедно от двете страни на масата, а единият си крак тя държала винаги настрани, за да може да отскочи. Често се й налагало да отскача. Ако Стоян не харесал манджата, той обръщал цялата маса върху нея и се връщал бесен на работа. По това време се използвали дървени паници и нищо не се чупело при обръщане на масата. Е, жената имала цял следобед да изчисти пода и дрехите си от разлятата гозба. След смъртта му баба Бонка признала, че ако тогава е било прието да се самоубиват хората, е щяла да се самоубие.

Е, променили ли са се поне малко хората за тези сто и тридесет години?

вторник, 14 юни 2011 г.

Загадката, заради която могат да ви набият

Признаците, по които можете да възстановите историята са 6: 1) сак; 2) бикини; 3) отрязана ръка; 4) нож; 5) ключ и 6) запалка. Можете да отгатнете какво се е случило, като задавате въпроси, на които се отговаря само с "да" или "не". Целта ви е да намерите отговора на загадката.

Не се чудете, че историята ви е много измислена. Колкото по-дълго я познавате, толкова по-заплетена ще става. И толкова повече вътрешни противоречия ще има. Докато в един момент не попитате "Това ли е историята" и получите отговор "да". Ако обаче ви хрумне да попитате още "Всичко ли съм разкрил?" веднага ще получите "не". И така докато не полудеете или не набиете отговарящия.

Или докато не се досетите, че на вашите въпроси, които завършват на гласна, получавате като отговор "да". На въпроси, завършващи на съгласна, получавате като отговор "не". Шестте признака са избрани почти случайно, за да тръгне отнякъде историята, като три от тях завършват на съгласна, а три на гласна. Цялата история сами сте си съчинили. И до известна степен историите могат да пресъздадат вашето подсъзнание по доста неудобен начин. Но пък е забавно, особено ако си от страната на отговарящите и слушаш небивалици.

вторник, 7 юни 2011 г.

Недовършена работа

За някои хора недовършената работа е ежедневие. Всяко нещо може да се отлага във времето и да се довърши друг ден. За други хора обаче да не довършат една работа, след като са я започнали, е истинска драма. Такива хора искат непременно да приключат с работата преди да се захванат със следваща. Така веднага получават удовлетворението от постигнатия резултат. Не по-малък стимул е, че съзнанието им не е заето с помнене какво имат да довършат. Такива хора не се самообвиняват, че са несериозни.

Дали довършваме започнатата работа  в повечето случаи е въпрос на личната ни организация и воля. Има обаче случаи, в които контролът се изплъзва от ръцете ни. Най-страшният от тези случаи е, когато един човек умре. Писател да не довърши романа си, композитор да не довърши опера, архитект да не довърши шедьовъра си, режисьор да не довърши филма си - това са страховете на всеки, който се опитва да остави нещо след себе си. Обикновеният човек също има от какво да се страхува - да не успее да покаже докрай чувствата си към човек, когото обича, да не види как пораства детето му или как сияе на сватбата си... Смъртта винаги има как да ни изненада и да се надсмее над плановете ни. Но това е и един от уроците на живота - да живеем пълноценно всеки миг, да взимаме от него и да даваме максимума от себе си, така че да не съжаляваме за нищо недовършено, недоизказано, ненаправено.

Повод за тези мисли ми дава една странна песен. Изпълнява я един от най-популярните в България италиански певци - Адриано Челентано. Твърди се обаче, че автор на песента е доста по-слабо познатия в България, но иначе любим певец на Италия Лучо Батисти. Написал я е година след смъртта си. Така тя попада в странната категория от песни, писани посмъртно. Песни, които се опитват да изкажат това, което певецът не е успял да каже в стотиците си песни приживе. Как обаче песента на един починал човек достига до нас? Ето историята:

Първо Лучо Батисти се явява в сънищата на известен италиански журналист и издател. В съня Батисти твърди, че дъгата е мост между този свят и отвъдното. Журналистът си позволява да опише съня си в списваното от него списание, а познат изпраща копие от статията на Могол, близкия приятел на Батисти, писал стиховете на повечето му песни.

По-късно Лучо Батисти се явява в съня на италиански медиум, който от години живее в  Испания. Медиумът също се доверява на съня и по заръка на Батисти отива в местната книжарница и купува конкретна книга, разположена на точно описана етажерка. С книгата в ръце, но вече в будно състояние, медиумът отново чува гласа на Батисти. Заръчано му е да отвори на определена глава и да подчертае определени думи, които да послужат за текст на песен със заглавие "Дъга". Накрая медиумът получава заръката да се обади на Могол, който да дооформи текста. Медиумът с мъка намира телефонния номер на поета в Италия, обажда му се и му обяснява какво е заръчал гласът на Батисти от отвъдното. Могол обаче не желае и да чуе и затваря телефона. По-късно обаче нещо се случва - или попада отново на статията на журналиста за дъгата, или сам вижда в съня си Лучо Батисти. В крайна сметка се свързва пак с медиума и взима от него подчертаните думи.

За негово удивление на едно празненство се заговаря с Джани Бела, композитора, автор на песните на Батисти. Джани също е сънувал певеца да му тананика една бавна меланхолична мелодия и я е записал, веднага щом се е събудил. Мелодията пасва много добре на текста от медиума. Така се ражда песента "Дъга". Самият Батисти обаче вече не може да изпълни песента. На същото празненство, където си говорят Могол и Джани Бела, присъства друг приятел на Батисти - Адриано Челентано. Разказват му историята и той веднага се съгласява да я изпее.

Рекламен трик за популяризиране на албум? Пожелателно мислене на приятелите на Батисти, които силно страдат от липсата му? Журналистическа измислица, използваща естественото любопитство на хората към отвъдното? Или глас от отвъдното, намерил начин да предаде своето последно послание? И аз самия не мога да кажа със сигурност. Мога само да пресъздам тук текста и да ви остава вие да решите за себе си.

Дъга

Аз си тръгнах така внезапно
че нямах време да се сбогувам
Мигове кратки, но още по-кратки
ако светлина пробожда сърцето ти

Дъгата е моето послание на любов

Може би един ден ще успея да те докосна
С цветовете може да се изтрие
и най-потискащата и безутешна мъка

Припев:
Превърнах се, знаеш ли, във вечерен залез
и говоря като априлските листа,
и трептя във всеки искрен глас
и с птичките изживявам нежната песен
а моите най-красиви и силни слова
изразяват с тишината своя смисъл

Аз колко неща не бях разбрал
които са ясни като падащи звезди
А трябва да ти кажа, че е безкрайно удоволствие
да нося тези мои тежки куфари.

Липсваш ми страшно, скъпи приятелю, наистина
и толкова неща остана да си кажем

Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш


Припев:
Превърнах се, знаеш ли, във вечерен залез

и говоря като априлските листа
и трептя във всеки искрен глас
и с птичките изживявам нежната песен
а моите най-красиви и силни слова
изразяват с тишината своя смисъл

Липсваш ми страшно, скъпи приятелю, наистина
и толкова неща остана да си кажем
Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш
Слушай винаги само истинска музика
и се опитай, ако можеш да разбереш

Текст на италиански език на "L'Arcobaleno"
 Adriano Celentano "L'Arcobaleno" в Youtube

понеделник, 2 май 2011 г.

Жест на Уважение


Уважението е една от ценностите, която най-много ми липсва в българското общество. Примери за това могат да се намерят много. В уличното движение, комуникираме с клаксони и специфични жестове. На работното място шефът рядко е възприеман като авторитет и доказан специалист.

Най-остро се забелязва липсата на взаимно уважение в обществото, ако се отвори един вестник. В огледалото на вестниците политиците са представени като жадни за власт и за лични облаги кариеристи без всякакви идеали, следващи най-често външни наставления и интереси. Заможните бизнесмени са представяни като мошеници, успели да присвоят богатствата на държавата, или подставени лица, перящи пари за чуждестранни мафиотски структури. Държавните служители, както в изпълнителната, така и в съдебната власт, попадат в категорията на уредилите се с удобно местенце, от което не могат да бъдат уволнени, не вършат никаква работа и само чакат да вземат от някого подкуп. На българските учени се падна честта да бъдат феодални старци – безполезни за обществото и спиращи пътя за развитие пред подрастващите поколения.

На фона на тоталното незачитане на политическия, икономическия и интелектуалния елит на страната, може да се приеме, че две категории хора са запазили авторитета си. Първата е категорията на спортистите – футболисти, волейболисти, някой и друг тенисист или боксьор. Резултатите на тези хора се следят живо от цялата нация, всеки успех се изживява като доказателство за способностите на цялата нация, а провалите са оплювани като национално предателство. Така или иначе спортистите остават непреходните авторитети на съвременното ни общество. Втората категория е на хората на изкуството – музиканти, певци, артисти и писатели – чийто талант е по-слабо зависим от състоянието на обществото. Сред тези хора на изкуството неколцина са постигнали безспорни успехи било в чужбина, било пред самата публика, и са си извоювали статута на интелектуалци, които оценяват състоянието на обществото и неговия елит.

Посочените две категории могат все пак да се приемат за изключение, тъй като броят на уважаваните хора е незначителен. Трябва все пак да не изпускаме една трета категория от уважавани хора – възрожденските българи. На всеки национален празник имаме повод да чуем прочувствено слово за националните ни герои и за примера, който ни дават и днес. Прочувственото слово често е произнасяно от личност, която не уважаваме особено, макар и да заема висока държавна позиция. Хората, загинали през Априлското въстание и Руско-турската война остават най-уважаваните личности в българското общество. Нещо повече, те засенчват до такава степен съвременниците ни, че излиза сякаш няма как да уважаваме някой, който не е загинал преди сто и тридесет години за свободата на родината си.

Аз съм далеч от мисълта, че липсата на взаимно уважение в обществото може да се преодолява изкуствено. След като един човек, бил той политик, учен или бизнесмен, не буди уважение, никой не може да бъде принуден да го уважава. Въпросът ми е наистина ли в нашето общество липсват личности с качества, които да будят уважение? Или такива хора има, но нямаме времето и желанието да ги забележим и да изразим уважението си към тях? Правим ли си труда да отсяваме житото от плявата?

Аз съм срещал много такива хора – и в администрацията, и в политическите среди, и в академичните среди. Те се стремят да защитават общите интереси и в повечето случай никой не забелязва усилията им. Нещо повече, рано или късно се появява някой, който успява да ги заклейми като кариеристи, корумпирани или некомпетентни, като им заплати подобаващо за годините полагани усилия. В такива случаи тези хора са ми приличали на Дон Кихотовци – опитват се да бъдат честни, да работят съвестно и накрая получават същото уважение, както и тези, които са мързелували или крали. Нормално е в тази ситуация да се признаят за победени от мелниците на хорската несправедливост и, ако не започнат да крадат, то поне да спрат да полагат неимоверни усилия за обществени каузи.

В този смисъл липсата на уважение за мен е обществена трагедия. Ние не се отплащаме подобаващо на хората, които не търсят единствено личната си изгода. Така ги отблъскваме и донякъде сами сме си виновни за това, че доминират именно меркантилните и безчестните. В известен смисъл заслужаваме точно такива политици, бизнесмени и съдии, докато не започнем да отдаваме дължимото на честните и способните.

Не съм способен да посоча поименно хората, които заслужават да бъдат уважавани. Искам само да се извиня на всички хора, които съм срещал през живота си и поне мъничко съм им се възхищавал. Може би и аз съм заразен от тази болест на обществото да не умея външно да изразявам уважението си. Може би не са разбрали колко силно ги уважавам; останали са с впечатление, че не им обръщам внимание. Сигурен съм, че ако всеки път го правех; ако в бъдеще всеки път го правя, с един дребен жест, те ще бъдат щастливи, че са дали най-доброто от себе си на мен, на вас, на обществото.

Именно дребният жест ми липсва. Струва ми се, че не съм го научил, никой не ми го е показал. Питам се дали е бил поклон – но на твърде малко хора съм се покланял. Дали е било нещо в моите очи, по което са могли да съдят за уважението ми. Дали е било в мълчанието ми, когато са говорели. Или в готовността ми да направя всичко за тях в замяна на всичко, което са направили за мен. Щом толкова го търся този жест на уважение, нищо чудно никога да не съм го използвал, а сега просто да си го измислям.

Едно е сигурно: ако никой от нас не се е научил с жест да изразява уважението си, няма как който и да било от нас да се чувства уважаван. Няма как да получиш уважение, ако никой не е склонен да го даде. А без взаимно уважение, личната материална изгода и борбата на всеки срещу всеки е нормално да надделее. За радост почти всички хора, които познавам, не биха се чувствали добре в такова общество. Към тях се обръщам днес – подскажете ми жест на уважение, който вие използвате; забелязвали ли сте друг да го отправя към вас; стопля ли жеста сърцата ви; каква роля има уважението във вашия живот?

вторник, 26 април 2011 г.

Място в историята

Уолт Уитман би признат в края на ХІХ в. за най-великия жив американски поет. Стиховете му били четени публично, а появата му предизвиквала реакции, каквито днес предизвиква появата на холивудските звезди. Мястото му в историята било осигурено.

Уолт Уитман обаче бил буден човек. Следял развитието на науката и особено силно се запалил по модерната тогава наука "кранология". Според тази наука всеки дял от мозъка отговаря за определени умения. Ако даден дял от мозъка е по-развит, то човек има заложби в тази област. От това съждение кранолозите стигнали до извода, че ако наблюдават формата на един череп на дете, по по-изпъкналите части на черепа ще могат да предскажат какви умения ще притежава и за каква професия ще бъде подходящо детето. Единственият проблем бил, че нямали съгласие каква форма на черепа на какъв талант отговаря.

Уолт Уитман решил, че може да помогне за развитието на науката. След като имал безспорен талант в областта на поезията, то очевидно най-развитата част на неговия мозък би отговаряла за поезията и така кранолозите ще напреднат малко в сложната наука за устройството на мозъка. В завещанието си Уитман дарил мозакът си на научен институт, занимаващ се с кранология, който да го изследва, а останалото му тяло следвало да бъде погребано като на обикновен човек.

След смъртта на поета, мозъкът му бил отделен със сложна операция. Поставили го на специална полица в малка стаичка в дъното на института - мозакът се превърнал в светая светих на учените-кранолози. Всеки ден жена почиствала помещението и поличката, но нямала право да се докосва до сивите телца на поета. За нещастие малко преди учените да започнат сериозните изследвания, жената, която чистела поличката, без да иска бутнала мозъка на Уолт Уитман. Така мозъкът на най-великия американски поет на ХІХ в. се разпльокал на пода, внимателно бил събран и изхвърлен в боклука.

четвъртък, 7 април 2011 г.

Отговори на логическите загадки

Отговори:
1. НИЩО не е по-велико от Господ,
НИЩО по-страшно от дявола,
Бедните нямат НИЩО,
А богатите не се нуждаят от НИЩО,
И, ако не ядеш НИЩО дълго време,
Ще умреш.

Станфордската загадка е дадена като финален изпит преди дипломирането в Стандфордския университет във Великобритания през средата на 18 в. По това време британското общество все още е силно религиозно и за тогавашните хора е било очевидно, че няма нищо по-велико от Господ. Днес отговорът звучи малко странно, но продължава да бъде трудно откриваем. Така е било и при въпросния изпит през 18 век, след който избухва скандал, защото твърде малко студенти получават дипломите си.

2. Няма оставащо едно евро. Цената на стаята е 25 евро, пиколото е взело 2 евро, а клиентите са платили 27 евро. От 27 евро трябва да се извадят 2-те евро на пиколото, за да се получи сумата, взета от собственика на хотела. Иначе от 30 евро платени в началото 25 остават в хотела, 2 евро са за пиколото, а 3 евро са върнати на клиентите.

3. Трябва тапата да се избута в бутилката и бутилката да се изтръска докато монетата падне през гърлото.

4. Възможно е и четиримата да се спасят за 17 мин. Първо минават А и Б с челника за 2 мин. Второ А се връща за 1 мин. с челника и го дава на В и Г, които отиват за 10 мин. Трето Б се връща с челника за 2 мин., взема А и заедно достигат до отстрещния бряг пак за 2 мин. Общо 17 мин.

5. Възможно е. Първо трябва да включи един от ключовете /например първия/ за 10 мин. без да се качва. След това го изключва, включва друг ключ /например втория/ и веднага се качва. Запалената крушка съответства на ключа, който току що е запалил /втория/. От двете изгасени крушки топлата съответства на първия ключ, а студената на ключа, който не е пипал до този момент.

6. Разделете топките на три групи от по 4 топки, да ги наречем групи А, Б и В. Да приемем, че фалшивата топка и Х. Сложете на везните група А и Б.
Ако А=Б, то Х е във В. Сравнете топки А1, А2 и А3, за които знаете, че са нормални, с В1, В2 и В3. Ако са равни, то Х е В4. Измерете я с А1 и ще знаете дали е по-тежка или по-лека. Ако А1, А2 и А3 са например по-тежки от В1, В2 и В3, то Х е по-лека от нормалните и е измежду В1, В2 и В3. Сравнете В1 с В2 – по-леката е Х. Ако са равни, то Х е В3.
Ако в самото начало група А не е равна на Б, а например А е по-тежка, то Х е в А или Б. Тогава се сравняват топки А1, А2 и Б1 от лявата страна на везната с топки А3, Б2 и В1 от дясно.
Ако са равни, то Х е измежду А4, Б3 и Б4. Сравнете Б3 с Б4. Ако са равни, то А4 е Х и е по-тежка от нормалното, тъй като в началото група А бе по-тежка от Б. Ако Б3 е по-тежка от Б4, то Х е Б4 и е по-лека от нормалното, защото групата Б в началото бе по-лека от група А.
Ако А1, А2 и Б1 са по-тежки от А3, Б2 и В1, това значи, че А3 = Б1, тъй като и в комбинация с А3 и в комбинация с Б1, А1 и А2 са по-тежки. В такъв случай няма как Х да е и А3 и Б1, то Х е сред А1, А2 или Б2. Теглят се А1 и А2. Ако са равни, значи Б2 е Х и е по-лека. Ако не са равни, то по-тежката от тях е Х, защото група А е по-тежка от нормалните топки в група Б.
Накрая ако А1, А2 и Б1 са по-леки от А3, Б2 и В1, то смяната на А3 с Б2 е довела до промяна – една от двете е Х. А3 се сравнява с В1. Ако са равни, то Б2 е Х и е по-лека от останалите. Ако А3 е по-тежко от В1, то А3 е Х и е по-тежко от нормалното.

7. Правилният въпрос е “Дали другият ангел ще твърди, че ти пазиш вратата към рая”.
Ако е задал въпроса на ангела, който винаги казва истината, и в случая пази вратата към рая, то ангелът ще се замисли, че правилният отговор е “да”, тъй като той действително пази вратата към рая. Но след като въпросът би бил към другият ангел, който винаги лъже, то той би отговорил с “не” и честният ангел коректно би възпроизвел този отговор.
Ако е задал въпроса към ангела, който винаги казва истината, но в случая пази вратата на ада, то той ще си помисли, че правилният отговор е “не”, тъй като не пази вратата към ада. Но другият ангел би излъгал, следователно би отговори с “да” и това ще е отговора на честния ангел. Ако въпросът е към ангела, който винаги лъже, и който пази вратата към рая, то той ще е наясно, че отговорът на честния ангел би бил “да”, защото това действително е вратата към рая. Но лъжещият ангел ще подмени отговора с “не”, за да излъже.
Ако въпросът е към ангела, който винаги лъже, и който пази вратата към ада, то той ще е наясно, че отговорът на честния ангел би бил “не”, тъй като това не е вратата към рая. За да излъже обаче, ще каже “да”.
Така винаги когато отговорът е “да”, то запитаният ангел пази вратата към ада, а другата врата е правилната. Винаги когато отговорът е “не”, то запитаният ангел пази именно вратата към рая.

8. След като има само две черни шапки, то може да се изключи възможността и тримата да са с черни шапки и са възможни три комбинации – 1) черна, черна, бяла; 2) черна, бяла, бяла и 3) бяла, бяла, бяла.
От тези три комбинации първата веднага може да се изключи от всеки един от кандидатите, защото ако някой виждаше две черни шапки, още на първото запитване щеше да обяви, че има бяла.
Да разгледаме втората възможна комбинация, при която на главата на разсъждаващия има черна шапка, а неговите съперници виждат една черна и една бяла шапка. Така те могат да отхвърлят веднага третия вариант. Но след като на първото запитване никой не реагира, те веднага могат да отхвърлят и първия вариант. Следователно при второ запитване те могат да бъдат сигурни, че е приложен вторият вариант и, виждайки черна шапка на неговата глава да обявят със сигурност, че имат бели. След като са умни хора и лесно могат да пресметнат това, но на второто запитване никой от тях не реагира, значи те не виждат върху главата му черна шапка и няма как да са сигурни, че сами носят бяла шапка. Но по тяхната несигурност, той може със сигурност да отхвърли вторият вариант и да е убеден, че е приложен третия вариант, т.е. той също е с бяла шапка. Доверявайки се на техния интелект и пресметливост и, същевременно поставяйки се на тяхно място, той доказва, че е най-умният и заслужава да управлява кралството.

9. С. Смилян в Родопите. Между първата и последната му буква има цяла миля.

10. Пощальонът трябва да тръгне от външната страна на дувара и да обикаля като вдига шум, за да привлече вниманието на кучето. След като направи достатъчно обиколки, въжето ще се е увило около дървото и вече няма да стига нито до входната врата, нито ще позволява на кучето да застане на пътя на пощальона към къщата.

11. Третият син е купил кибрит и свещ. Когато ги запалил, светлината от тях запълнила цялата стая.

12. Навътре може да тича само до половината на гората, защото оттам нататък ще започне да тича в посока навън от гората.

13. Без да прочете единият от двата пергамента, той го взел и го накъсал на хиляди късчета. След това попитал краля какво пише на пергамента, който не е избрал за своя съдба. След като на него пишело “смърт”, на него не му се паднала смъртта и останало да се ожени за принцесата.

14. Трябва да тръгне веднага след като пазачът задреме, за 3 минути да го подмине и веднага да се обърне, преструвайки се че идва от обратната посока. Когато пазачът се събуди и види, че минава без да плаща, ще го върне до края на моста, към който се е устремил.

15. Добавете диагонална линия към първия плюс, за да го превърнете в 4. Така 545+5=550

16. Одисей е казал “Аз ще бъда изяден печен на бавен огън”. Ако твърдението било вярно, то циклопът трябвало да го изяде суров, следователно не било вярно. Ако обаче не било вярно, то циклопът трябвало да го изяде печен на бавен огън, в такъв случай твърдението било вярно. Объркан дали твърдението е вярно или грешно, циклопът нямало как да реши по какъв начин да изяде Одисей и го пуснал да си ходи.

17. Мъдрецът ги е посъветвал да възседнат камилата на свой приятел и с нея да се постараят да пристигнат първи на финала. Така ще бъдат сигурни, че собственикът на камилата няма да спечели баса и техният шанс да спечелят съпругите на приятелите си се увеличава.

18. На 12г. Ако след 2г. ще е на два пъти повече отколкото преди 5 г., то половината от тази възраст е 2+5=7. В такъв случай цялата му възраст след две години ще е 2Х7=14 г., а сега е на 14-2=12 г.

19. Ако монетата е направена през 56г. пр. Хр., как хората, които са изсекли монетата са знаели, че след 56 г. ще се роди Христос и от него ще се брои Грегорианския календар. По римско време, когато се ражда Христос и малко преди това, се е прилагал календар, при който за начална дата се вземало основаването на Рим от Ромул и Рем през 753 г. пр. Хр.

20. Възможна е само една комбинация. (94 яйца = 47 евро) + (1пиле = 3 евро) + (5 прасета = 50 евро)=100 продукта за 100 евро. Може да се получи само с налучкване. Ясно е, че прасетата могат да бъдат в интервала между 1 и 9, защото всичко ще струва над 100 евро. Нормално е да е в средата на този интервал, за да останат достатъчно пари за останалите към 95 стоки. От тях е нормално пилетата да са под 10, защото иначе остава малко пари за яйца. За яйцата е необходима такава бройка, че разделени на две да се получава число, към което ако прибавите кратно на 3 да се получава кръгла сума. На практика възможните комбинации са 94, 88, 82, 76, като разделени на две се получава 47, 44, 41 и 38. Ако към тях добавите броя пилета, необходими да получите кръгла сума (съответно 1, 2, 3, 4) и броя на прасетата до сто евро (пет) ще установите, че общата бройка на закупените стоки в първия случай е 94+1+5, във втория 88+2+5, в третата 82+3+5 и накрая 76+4+5. От тях само първата комбинация отговаря на условието на задачата.

събота, 2 април 2011 г.

Логически загадки

Не по-малко забавни от ситуационните загадки, които представих преди три седмици са и логическите загадки. Предимството при тях е, че човек може да си поблъска главата и сам без да е необхоимо някой да му отговаря на въпросите. Достатъчно е да намери решение, което отговаря на условието. А това не винаги е лесно.

Предлагам тук 20 логически загадки за тези, които обичат да си тормозят сивите клетки със задачи, които не носят непосредствена полза. Следва да подчертая, че първата от логическите загадки, известна като Стандфордската, може да мине и за ситуационна загадка и на нея да се отговаря с "да" или "не". Независимо от това тя е толкова трудна, че си струва да бъде отделена от останалите ситуационни загадки. Ако на български верният отговор не ви звучи добре, имайте предвид, че оригиналът все пак е бил на английски език. Останалите са въпрос на комбинаторика, концентрация, наблюдателност и голяма доза хитрост. Успех с решаването! Отговорите ще ги пусна след седмица.

1. По-велико от Господ,
По-страшно от дявола,
Бедните го имат,
а богатите се нуждаят от него
и, ако не го ядеш дълго време,
ще умреш.
2. Трима мъже отишли да се настанят в хотел. Собственикът обявил, че една стая струва 30 евро. Всеки от тримата дал по 10 евро и се качили в стаята си. Тогава собственикът се сетил, че има промоция и стаите временно струват 25 евро. Дал 5 евро на пиколото да ги върне на тримата мъже. Пиколото не успял да измисли как да раздели 5 евро на три, затова върнал по 1 евро на всеки, а 2 евро запазил за себе си. Така всеки от клиентите на хотела бил дал по 9 евро или общо 27 евро, а в пиколото останали 2 евро. Къде е отишло оставащото 1 евро до 30 евро?
3. Ако сложите монета в празна бутилка и после запушите бутилката с тапа, как можете да извадите монетата без да чупите бутилката и без да вадите тапата?
4. Четири човека се опитват да преминат по въжен мост над дълбок каньон. Те са преследвани от племе канибали и имат 17 минути преднина, през които могат да преминат въжения мост невредими и да го отвържат. По мостът обаче не може да се движат повече от двама човека. Освен това вече е паднала нощта и се нуждаят от лампа-челник, за да минат по моста, а те имат само една. Каньонът е твърде широк, за да се хвърля лампата по въздух. Накрая те имат различна скорост на придвижване по моста и когато се движат двама, те се движат със скоростта на по-бавния. А минава моста за 1 мин., Б минава моста за 2 мин., В минава моста за 5 мин. и Г минава моста за 10 мин. Как могат всички да се спасят или някой от тях ще бъде изяден?
5. На втория етаж на една сграда има три крушки /А, Б и В/, а на първия етаж има три ключа /първи, втори и трети/, като всеки ключ съответства на една крушка. Един човек е на първия етаж и знае, че и трите крушки горе са изгасени, но не знае кой ключ на коя крушка съответства. Може ли само с едно качване на втория етаж да установи коя крушка на кой ключ отговаря?
6. Имате 12 топки, които изглеждат напълно идентични. Една от тях обаче е малко по-лека или малко по-тежка, не знаете. Как с три претегляния да се определи коя е фалшивата топка и дали тя е по-лека или по-тежка.
7. Един човек след смъртта си се озовал в отвъдното пред две врати. Едната водела в рая, а другата в ада, но не знаел коя врата къде води. До всяка врата стоял по един ангел. Единият винаги казва истината, докато другият винаги лъже, но не е ясно кой лъже и кой казва истината. Човекът имал право на един въпрос към един от двамата ангели, като те имат право да отговарят само с “да” или “не”. Какъв въпрос е задал, за да научи със сигурност коя е вратата към рая.
8. В края на живота си един бездетен крал решил да определи за престолонаследник най-умния поданик в кралството си. След серия от тестове изборът бил сведен до трима кандидати. Като последно изпитание на главата на всеки кандидат била поставена по една малка шапка, която той нямало как да види и да знае какъв цвят е. Всеки от тях обаче добре виждал шапките на другите двама. Всеки от тях знаел, че шапките на главите им са взети от торба, в която първоначално е имало три бели шапки и две черни. Всъщност кралят бил поставил и на тримата по една бяла шапка. Който от тримата отгатнел цвета на шапката си, получавал титлата престолонаследник и кралството в перспектива. Който сгрешал, губел главата си. Кралят попитал първи път дали някой знае цвета на шапката си. Последвало мълчание. След половин час кралят попитал втори път дали някой знае цвета на шарката си. Последвало ново мълчание. След още половин час кралят задал същия въпрос за трети път и получил верен отговор от единият от тримата кандидати, който бил сигурен, че неговата шапка е бяла. Каква е била логиката му?
9. Кое е най-дългото наименование на село в България?
10. Пощальон трябва да достави писмо в една къща насред полето, заобиколена отвсякъде с висока дувар. В двора има зло куче, което е вързано за дърво с въже, което е достатъчно дълго, за да стигне до входната врата. Как пощальонът може да влезне в двора и да достави писмото в къщата без да минава близо до кучето и без да прилага насилие спрямо него?
11. Възрастен човек имал трима сина. Тъй като нямал голямо богатство, което да раздели между тримата, решил да остави всичките си пари на този от тримата сина, който докаже, че е най-умен. Като изпитание старецът дал по един лев на тримата си сина и им заръчал да отидат до близкото село и да купят нещо, което може да запълни цяла една стая. Най-големият син отишъл в близкото село и купил чувал с перушина. Вторият син купил купа сено. Третият син се замислил за малко и от близкото село купил два малки предмета. Когато старецът поискал да види какво са му донесли, най-големият син разтлал перушината, но тя запълнила само един от ъглите на стаята. Вторият син разпръснал сеното и то заело почти половината стая, но достатъчно място останало и незаето. Тогава най-малкият син се засмял, използват двата предмета, които бил купил и запълнил цялата стая, а старецът му завещал парите си. Какво е купил третият син?
12. Колко може да тича едно куче навътре в една гора?
13. Един крал имал красива дъщеря. Когато тя се влюбила в красиво селянче, кралят бил страшно разочарован. Все пак той решил да постави на изпитание момчето – да избира без да гледа измежду два пергамента. На единия щяло да пише “сватба”, а на другия “смърт”. Каквото пишело на пергамента, такава щяла да бъде съдбата му. Момчето обаче подслушало разговор на краля с един от съветниците му. В него кралят твърдял, че не се притеснява от евентуален брак, тъй като и на двата пергамента е заповядал да напишат “смърт”. Момчето се замислило как да се измъкне и тъй като било умно, скоро намерило решение, а кралят се принудил да благослови сватбата им. Какво е направило момчето?
14. Един човек иска да пресече дълъг мост без да плаща таксата, която събира пазача на средата на моста. Пазачът спи, но се буди на всеки три минути. Мостът не може да бъде пресечен за по-малко от 5 минути, а ако пазачът го залови без да е платил, го връща обратно. Как човекът може да мине без да плаща?
15. 5+5+5=550 Добавете една линия към уравнението, за да го направите математически вярно.
16. Според легендата Одисей попаднал по време на пътуванията си на острова на кръвожаден циклоп. Циклопът искал да изяде Одисей, но решил да му даде избор. Одисей имал право да каже нещо. Ако то било вярно, циклопът щял да изяде Одисей суров. Ако то не било вярно, циклопът щял да изяде Одисей печен на бавен огън. Одисей се замислил, казал нещо и толкова объркал циклопа, че накрая той го пуснал да си ходи без да го изяжда. Какво е казал Одисей?
17. Трима приятели бедуини се движели с камили из пустинята. Един ден те се хванали на странен бас: бедуинът, чиято камила пресече последна финалната линия в състезанието е най-достойният помежду им и получава за награда съпругите на другите двама. Дни наред тримата приятели се влачили възможно най-бавно из пустинята и започнали да свършват запасите им от вода, а и изгарящото слънце започнало да влияе върху разсъдъка им. За щастие стигнали до оазис, където не само, че пили вода и възстановили силите си, но и получили ценен съвет от един мъдрец как да се измъкнат от ситуацията по най-бързия начин. Щом чули думите на мъдреца, те се метнали на камилите и препуснали с все сила към финалната линия. Какво им е казал мъдреца, за да действат така бедуините, като имате предвид, че със съвета си той не е променил нищо в условията на баса, нито го е отменил?
18. На колко години е човека? След две години ще бъде на два пъти повече, отколкото беше преди пет години.
19. Един човек копаел в градината си, когато намерил златна монета. Измил я добре, изтъркал я и зарадван видял надпис на латински език “56 г. пр. Хр.”. Занесъл монетата на антиквар, който само с един поглед обявил, че е фалшива. Защо?
20. Един селянин изпратил сина си на пазар в близкото село да купи яйца, пилета и прасета. Дал му 100евро, като настоял момчето да купи точно 100 бройки общо от всичко. Бащата настоял да има поне по една от трите вида стоки. Възможно ли е момчето да изпълни заръката на баща си, при положение, че едно яйце струва ½ евро, едно пиле струва 3 евро, а едно прасе 10 евро?

сряда, 23 март 2011 г.

Скръндзата благотворител

Известно е, че масовите мидии щамповат мисленето и след като научаваме една и съща информация, често мислим и действаме по сходен начин. Затова са ми били любопитни възрожденците, тези колоритни българи, чепати, странни, твърдоглави и хитри, които са живяли без унифициращата преса на медиите и са били самите себе си.

Тази история я знам от Светла, жената която посреща гостите в с. Боженци, един не по-малко колоритен и обаятелен човек. Става дума за едно семейство от четирима братя, всички търговци, които произхождат от Боженци. След освобождението обаче вече възрастните братя се местят в по-големите градове на България, където могат да направят и по-голям оборот. За единият от тях, бай Митьо Попа, се счита, че е прототипа на габровчанина. Всички истории, които сигурно знаете, за котката, на която се реже опашката, за да се затваря по бързо вратата през зимата, за късането на платовете със зъби, за да не се хаби ножицата и т.н. са все действителни случаи от неговия живот.

Странното е, че към края на ХІХ век в Габрово решили да строят културно читалище и имали нужда от пари. Обърнали се към бай Митьо Попа и той бръкнал в касата си и дарил 5 хиляди златни лева. Нали цял живот бил пестил човека, имал на разположение. Започнал строежът на сградата, но като наближила зимата парите свършили, а не били стигнали още до покрива. Срам не срам, отишли при бай Митьо Попа за втори път и го помолили да даде още малко пари, че да завършат сградата. Бай Митьо отново бръкнал в касичката си, извадил още 20 хил. лв. /не златни, на по-малка стойност/ и дарил и тях на град Габрово. С тях успели да завършат сградата и след една година открили новото читалище, в което днес се помещава Домът на хумора и сатирата.

Дошло време да се отблагодарят на бай Митьо Попа. Приготвили грамота за дарените пари, сформирали делегация, която да му изкаже благодарностите от името на габровчани и гордо се явили при него. Единственият проблем бил, че за да е валидна грамотата за дарение, законите изисквали да се плати държавна такса от 2 лв. за марка на грамотата. Поискали тези 2 лв. на бай Митьо Попа, а той сериозно се разлютил. Напомнил им, че е дал 5 хил. златни лева, не им стигнало, дал и 20 хил. нормални лв., сега нямал 2 лв. Така и до момента грамотата си стои в една от къщите в Боженци без марката от 2 лв., т.е. напълно невалидна юридически.

Друга история с бай Митьо Попа ме впечатли още повече. От четиримата братя трима успяват да доживеят до 100 и повече години. Когато вторият от тях навършва 100 г. решава да събере цялата рода на празненство в Боженци. Събират се близо 160 човека - деца, внуци, правнуци и пра-правнуци на четиримата братя. Едни идвали от Варна, други от София, трети от Пловдив, а някои и от съседна Трявна.

На общата снимка обаче има само трима братя, единият го няма на нито една снимка. Защо? Човекът работел като търговец в съседния град Трявна. Растоянието от Трявна до Боженци се взема за 2 часа пеш. Когато обаче дошли да го канят за празненството, той категорично отказал да отиде до Боженци за цял ден. "Как така за цял ден ще затворя дюкяна си, че нали клиентите ми ще ме помислят за несериозен и ще отидат при конкуренцията?" ужасен коментирал той. По това време този човек е бил на 102 г.

Понякога ми се иска такива чепати, скръндзави и работливи хора по-често да срещам и днес.

четвъртък, 17 март 2011 г.

Отговори на ситуационните загадки

Това да обяснения как се е стигнало до представените в условието на загадките ситуации. Познаващите трябва да стигнат до тези отговори със задаване на въпроси, на които отговорът може да бъде само "да" или "не".
1. Човекът е пътувал с приятели в балон с нагорещен въздух. Когато балонът минавал над пустинята, въздухът в балона вече започнал да изстива и балонът започнал да се снишава. Пътниците изхвърлили всички ненужни товари, за да облекчат теглото, но не помогнало. Тогава решили, че един трябва да се жертва, теглили жребий с къси клечки и един скочил от балона, умирайки при падането, а останалите се спасили.
2. Мъжът е сляп. Работил е като свещеник на кораб, който се разбива и дълго време оцелелите живеят на сал. Тъй като нямат какво да ядат, теглят жребий и изяждат един от тях, но на свещеника казват, че това е месо от гларус, който са хванали. Когато в ресторанта опитва истински гларус, разбира че са го излъгали и понеже канибализма противоречи на вярата му, се самоубива.
3. Мъжът е нисък и не достига копчето за своя етаж. Когато има други хора, ги моли да го натиснат, ако е сам, натиска копчето, което достига и продължава пеш.
4. Има отрова, но не в самата напитка, а в леда в нея. Първият мъж изпива напитката толкова бързо, че ледът няма време да се разтвори. За вторият ледът се е разтворил и отровата го хваща.
5. Жената хълца и затова иска чаша вода. Вместо това барманът я изплашва с насочена към нея пушка. Хълцането спира и тя вече няма нужда от вода.
6. Джейн и Крейг са урагани. Всички са доволни от Крейг, защото въобще не достига до САЩ и не носи разрушения и смърт, докато Джейн е донесла.
7. Орнитологът пътува със самолет на 10 000м. над земята. Той вижда как птица попада в двигателя на самолета, който скоро след това се разбива.
8. Мъжът си играе на точен стрелец през зимата в близост до снежен склон. Шумът от изстрела събаря лавина, която го убива.
9. Имало е много гъста мъгла и двамата шофьори са били подали главата си от прозореца, за да следят осевата линия на шосето. Тъй като карат в срещуположни посоки без да гледат напред, главите им се удрят. /по действителен случай, шофьорите са умрели/
10. Колата е с подвижен покрив. След като е убил шофьора, убиецът е натиснал копчето за затваряне на покрива и се е измъкнал бързо преди затварянето му.
11. Мъжът е алергичен към котки и това, което усеща е алергичния пристъп. Явно причината е в донесената от жената кутия.
12. След като комар е ухапал човекът и е изсмукал част от кръвта му, човекът е успял да издебне комара да кацне на тавана и да го размаже там с вестник, като изсмуканата от комара кръв оставя петно.
13. Жената вижда при отварянето на микровълновата, че дръжката на чашата с кафе е точно в обратна посока. За да не се опари, пуска за още 2 сек., за да се завърти чашата и да може да я хване за дръжката.
14. Мъжът гледа кошери с пчели. Пчелите са свикнали с досегашния му парфюм. Когато той минава пред кошерите им с нов парфюм, те не го познават и го нападат. Жена му го вижда целия в пчели и вика бърза помощ. /по действителен случай/
15. Мъжът работи като нощен пазач и работните му задължения не предполагат той да сънува каквото и да било.
16. Мъжът си тръгва от болницата, където жена му е на системи на командно дишане. Когато асансьорът спира без да се включи резервно захранване, той разбира, че системите също са спрели и жена му вече не диша.
17. Мъжът работи като гълтач на мечове по панаири. Докато гълта меч, някой се пошегувал като го погъделичкал с перце, от което той се задавил.
18. Г-н Браун се е скарал жестоко със съпругата си. Той е напуснал жилището бесен, заплашвайки че ще я напусне. Тя решава да се самоубие, като отива в гаража и пуска колата да работи, като се надява да се задуши от неизгорелите газове. Бензинът в резервоара е малко и колата спира да работи преди жената да умре, а мъжът й се връща и успява да я спаси.
19. Стаята със съкровищата се намира в отдавна потънал кораб. Мъжът е гмуркач, който се е опитвал да намери съкровищата в потъналия кораб, но въздухът в газовата му бутилка е свършил.
20. Мъжът е сляп. Първият ден той носи ръкавици. Асансьорът е с електрическо активиране от човешката кожа – активира се при най-лекото докосване с ръка, но не и през ръкавица. Затова мъжът трябва да си свали ръкавицата. За да натисне десетия етаж той е минал през всички бутони от 1 до 10 и асансьорът спира на всеки етаж. Затова на втория ден той си слага ръкавицата и едва когато достига до бутона на десетия етаж си я сваля отново, за да го натисне.
21. Съветникът предложил кръвен тест. По това време кръвните тестове не били много прецизни и лъжливият претендент решил, че може да рискува и да опита. Истинският наследник обаче бил хемофилик и веднага отказал кръвния тест, за да не умре. Съветникът знаел това и затова го признал като наследник на трона.
22. Човекът е имигрант, който е нямал виза и пари, за да пътува със самолет. Затова той се е промъкнал на летището в страната, от която идва, и се е вкопчил в колесника на самолета. Когато самолетът излетял, колесникът се прибрал под къпак. Температурата на 10 000м. е минус 40 и човекът захванат за колесникът замръзнал, но тялото изпаднало едва когато колесникът се отворил отново за кацане. При високата скорост на приземяване част от костите в крайниците на човекът се счупили при удъра. /по действителен случай/
23. Мъжът бил известен актьор. След като се нахранил, той платил с чек. Жена, която била луда почитателка на актьора, платила в брой за чека, за да има негов автограф и така чекът никога не бил осребрен.
24. Мъжът е излезнал за малко, но е забравил номера на стаята си. Жена му е глуха. Затова той натиска клаксона и когато всички светват лампите, той се прибира в стаята, която остава тъмна.
25. Жената е акробат в цирка, който ходи по въже с вързани очи без осигуровка. Когато музиката спре, тя разбира, че е достигнала до платформата и може да стъпи встрани и да слезе от въжето. В случая по технически причини музиката е спряла по-рано и жената е слязла от въжето преди платформата.
26. Мъжът е в хотел и не може да заспи поради силно хъркане в съседната стая. Той се досеща номера на съседната стая, набира по телефона хъркащия си съсед и го събужда. Когато хъркащият вдига слушалката, мъжът бърза да заспи преди хъркането да се е подновило.
27. Мъжът работи като Диджей в радиото. Той решава да убие жена си, слага диск с компилация от песни и се прибира да изпълни плана си. Той мисли, че има перфектното алиби: че е бил на работа по време на убийството. По пътя обратно той пуска радиото на своята радиостанция и разбира, че дискът е бил надраскан и записът повтаря.
28. В предната част на лодката, пътуваща по река в Индия, се появява огромна змия. В ужаса си пътниците се струпват в задната част на лодката, тя губи равновесие и се обръща. /по действителен случай /
29. Жената работи в цирка като асистент на хвърляч на ножове. Новите обувки са с малко по-висок ток от предишните, хвърлячът на ножове не преценява това и я уцелва.
30. Мъжът е жокей, който е паднал от коня си и е бил стъпкан от другите коне по време на конно състезание.
31. Мъжът работи като джудже в цирка благодарение на ниския си ръст. Приятели решават да си направят шега като отрязват краката на масата и на столовете, така че те да му изглеждат малки. Той помисля, че е пораснал и се самоубива, без да види стърготините от рязането в боклука.
32. Пътници, тръгнали на дълго пътешествие с яхта, решават да спрат за малко да поплуват в океана. Слагат си спасителни пояси и скачат във водата, но забравят да оставят стълба, по която да се върнат обратно на яхтата.
33. Играят на Монополи.
34. Ромео и Жулиета са рибки от аквариум, който се е разбил, след като бурният вятър навън го е съборил и рибките са се задушили без вода.
35. Помещението е кабината на малък самолет, който се е разбил при лошо време в планината.
36. Градът е в северния полярен кръг и нощта продължава 6 месеца, така че нощта още не е свършила, когато той си тръгва следващия петък.
37. Криси кара колата назад.
38. Първият мъж живее във въпросната къща, а вторият мъж е любовник на жена му. Преструвайки се, че заминава на командировка за два дни, той поставя капан като слага бързо действаща отрова в пастата за зъби и чака да види резултата. Любовникът наистина идва през нощта, но след като сутринта излиза от къщата, измаменият съпруг разбира, че планът му не е успял – любовникът не е поел отровата, не си е измил зъбите.
39. Мъжът се е гмуркал в близко езеро, от което хеликоптера, гасящ пожара, загребвал водата.
40. Мъжът е туристически агент и е продал билетите за екзотичното пътуване на семейството, като се е удивил на искането за един двупосочен и един еднопосочен билет.
41. Докторът е майката на детето.
42. Шофьорът на такси този път върви пеш.
43. Мъжът мие прозорци отвън, осигуряван с въже, но понеже му писва, решава да скочи през прозореца в стаята.
44. Морковът и въглените са всичко, което е останало от снежния човек.
45. Ковчегът.
46. Мъжът купува табелка с номер на къща. Една цифра струва тридесет стотинки, двуцифрен номер е шестдесет, а трицифрен деветдесет стотинки.
47. Жената се влюбва до полуда в мъжа, но не знае неговото име, нито как да го намери. Убива сестра си, защото преценява, че ако той е дошъл на погребението на майка й, вероятно ще дойде и на погребението на сестра й. Така тя ще може да го види отново и да му вземе координатите. /твърди се, че който отгатне лесно тази загадка, има психо-профил на масов убиец/

неделя, 13 март 2011 г.

Ситуационни загадки

Докато работех като планински водач, от време на време ми се налагаше да запълвам времето на туристите, ако преходът беше монотонен и досаден. Оттогава започнах да събирам различни логически задачки, които да използвам, за да ги забавлявам.

Тук ще представя един тип от тези логически загадки, който обичайно се нарича ситуационни загадки. Типичното при тях е, че разполагате с дадена ситуация, за която са посочени няколко признака. Като използвате тези признаци, трябва да отгатнете какво се е случило. За тази цел е необходимо да присъства човек, който знае отговора. На него вие задавате въпроси, а той има право да отговаря единствено с "да", "не" или "некоректен въпрос". По-забавно е, ако познаващите са група от хора. Така вероятността на поне един от тях да хрумне подходящ въпрос или самия верен отговор се увеличава.

Постарал съм се да събера всички ситуационни загадки, които могат да се прочетат в интернет на различни езици. Някои от тях са напълно логични, други са изсмукани от пръстите. Друг недостатък е, че повечето от тях са зловещи, често става дума за смърт и убийство. Аз не нося отговорност за съставянето им, ако не ви харесват, не ги четете. Отговорите ще публикувам след седмица.

1. Мъртъв човек на средата на пустинята, почти гол, с клечка в ръка.
2. Един човек влиза в ресторант, поръчва си гларус за ядене, опитва го и се самоубива.
3. Един човек живее на двадесетия етаж. Когато се прибира в къщи, ако е сам, се качва само до деветия етаж с асансьора и ходи пеш останалите единадесет етажа. Ако го придружава някой, се качва направо догоре с асансьора.
4. Двама мъже влизат в бар и поръчват една и съща напитка. Единият я изпива бързо и си тръгва жив. Вторият я пие бавно и умира.
5. Една жена влиза в бар и поръчва питие. Барманът изважда пушка и я насочва към нея. Жената благодари и си излиза.
6. Джейн изчезна в Апалачите, докато Крейг изчезна в Атлантическия океан. Всички са много по-доволни от изчезването на Крейг.
7. Запален орнитолог неочаквано вижда птица. Скоро умира.
8. Мъжът стреля с пушката, уцели балона и умря.
9. Екип от бърза помощ слага лед на шофьорите в две коли, спрели в противоположна посока близо една до друга.
10. Един шофьор е застрелян с куршум в главата. Пушката е на задната седалка извън неговия обхват. Всички врати и прозорци са заключени. Няма дупки от куршум по колата.
11. Един мъж седи в стая. Жена идва при него, носейки затворена картонена кутия. Въпреки че мъжът не може да види, чуе или помирише съдържанието на кутията, той знае какво има вътре.
12. Виждам моята кръв по тавана на спалнята ми.
13. Жена наглася микровълновата си печка на 2 мин., за да си стопли кафе. Когато програмата свършва, тя отваря печката, поглежда вътре, затваря вратата отново и пуска микровълновата за още 2 секунди.
14. Един мъж си слага от новия парфюм, който жена му е подарила за рождения ден. След това излиза да си купи вестник. Жена му поглежда през прозореца и веднага вика бърза помощ.
15. Мъж казва на шефа си “Не заминавайте със самолет днес както сте планирали. Снощи сънувах, че самолета се разбива и вие умирате”. Шефът незабавно уволнява мъжа.
16. Един мъж се качва в асансьор. Когато асансьора внезапно спира, мъжът разбира, че жена му е мъртва.
17. Мъж лежи мъртъв до перце.
18. Г-н Браун е щастлив, че бензинът свърши.
19. Мъртво тяло в стай с купчини злато и скъпоценни камъни. Прозорецът е широко отворен.
20. Един мъж се качва в асансьор, сваля си ръкавицата и натиска бутона на десетия етаж. На следващия ден същият мъж се качва в асансьора, слага си ръкавицата и тогава натиска бутона на десетия етаж.
21. Един крал умрял и веднага се появили двама мъже, които претендирали, че са неговият отдавна изгубен син. Един от съветниците на краля предложил тест, който да определи кой е истинския наследник. Единият претендент приел и бил изгонен. Вторият отказал и всички му се поклонили като новия крал.
22. В близост до летище е намерен мъртво тяло с множество счупени кости, умрял от хипотермия /замръзване/.
23. Мъж влезнал в ресторант, нахранил се добре с някои от най-скъпите ясния и това не му струвало нищо.
24. През нощта един мъж отива до паркинга на хотела, отключва колата си и натиска клаксона. После се връща в стаята при жена си.
25. Музиката спря и жената умря.
26. Мъж седи в леглото си. Обажда се по телефона, не казва нито дума и веднага след това заспива.
27. Един шофьор пуска радиото в колата си. След това спира колата и се самоубива.
28. Змията ги погледна и пътниците се удавиха.
29. Жена си купува нови обувки, отива на работа и умира.
30. Мъж, държащ пръчка, е намерен мъртъв на средата на голяма поляна.
31. Ако бе видял стърготините, нямаше да умре.
32. Няколко тела плуват по средата на океана около яхта.
33. Мъж спира в един хотел и заявява на собственика, че е банкрутирал.
34. Ромео и Жулиета лежат мъртви насред локва на пода на дванадесетия етаж на една сграда. Прозорецът е отворен, а вратата заключена.
35. Десет човека са намерени мъртви в заключено помещение в планината. Имали са достатъчно храна, вода и въздух.
36. Един човек пристига в града в петък, остава през нощта и си тръгва в петък.
37. Криси кара кола на запад към 200 м. без да завива. Когато спира, колата сочи на изток.
38. Една сутрин мъж седи на улицата, гледа как друг мъж излиза от една сграда и си казва “Той не си е измил зъбите”.
39. Мъж е намерен мъртъв с шнорхел, бански и плавници насред изгоряла от пожар гора.
40. Семейство заминава за екзотична екскурзия в далечна страна. Докато ги няма, мъж прочита статия във вестника, че единият от съпрузите е загинал в нещастен инцидент. Той веднага се обажда на полицията, за да арестуват убиеца.
41. Мъж и детето му пътуват в кола, която катастрофира. Мъжът почива, а детето е ранено и закарано в болница. Когато докторът вежда детето, заявява: “Не мога да го оперирам, това е моят син”.
42. Шофьор на такси минава без да спре на знак “Стоп”, навлиза в еднопосочна улица срещу движението и подминава полицай, който не го санкционира, защото не е извършил нарушение.
43. Мъж скочи през прозореца на 99-тия етаж, защото намрази работата си.
44. Две парчета въглен и морков насред полето. Слънцето го уби.
45. Този, който го произвежда, не го използва; този, който го купува, не го иска; този, който го използва, не го знае.
46. Мъж пита продавача колко струва едно. Отговорът е тридесет стотинки. Десет пък струват шейсет стотинки. Накрая мъжът си купува сто и двадесет за деветдесет стотинки.
47. Жена вижда мъжа на мечтите си на погребението на майка си. Два дни по-късно убива сестра си.

неделя, 6 март 2011 г.

Да умрем за идеите

"Ако искаш да се научиш да живееш добре, първо се научи да умираш добре" Конфуций

"Това, което наричаме смисъл на живота, същевременно чудесно може да послужи за смисъл да умрем" Албер Камю

"Философската настройка предполага, че ще предпочетеш истината, която те кара да умреш, пред лъжите, които те карат да живееш" Гюстав Тибон

"Кой знае дали да живеем не е това, което наричаме умиране, а да умрем - живот?" Еврипид

"Докато човек не е намери нещо, за което е готов да умре, той не е готов да живее" Мартин Лутър Кинг



Да умрем за идеите

„Да умрем за идеите” - идеята е чудесна,
Аз едва не умрях, че не ми хрумна.
Защото всички, които я имаха, смазващо множество,
Крещейки “смърт”, ми се стовариха отгоре.
Те успяха да ме убедят и моята нахална муза,
Отричайки се грешките си, се присъедини към тяхната вяра с едно съмнение все пак:
Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.

Преценявайки, че не ни грози заплаха в къщи,
Да вървим към другия свят, шляейки се по пътя,
Защото ако много се забързаме, става така че умираме
За идеи, които вече не съществуват на следващия ден.
А ако има нещо горчиво, отчайващо,
Когато предаваме богу дух, това е да осъзнаем,
Че сме поели по грешния път, че сме объркали идеите.
Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.

Свети Йоан Златоуст, проповядващ мъченичество,
Най-често обаче се позабавя тук-долу.
„Да умрем за идеите”, сега е случай да го кажем,
е смисълът на живота им, от който те не се лишават;
в почти всички лагери ги има такива, които скоро ще надминат Матузалем по дълголетие.
Така че смятам, че сигурно те си казват наум:
“Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.”

Идеите, изискващи въпросната саможертва,
всевъзможни секти ги предлагат на килограм
И въпросът, който изниква пред начинаещите жертви:
„Да умре за идеи” – това е красиво, но за кои?
Тъй като те всичките си приличат помежду си,
И когато ги видиш да идват с големите знамена,
Умният, колебаейки се, се върти около гроба.
Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.

И ако бяха достатъчно няколко кръвопролития,
За да се промени накрая всичко, всичко да се нареди,
То от толкова много “велики нощи” с толкова много паднали глави вече да е слязъл рая на земята.
Но златният век непрекъснато се отлага във времето,
А боговете са все жадни, никога не им стига,
И все със смъртта, със смъртта се започва отново …
Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.

О, вие, маши, о, вие, добрите апостоли,
Умирайте си първи, ние ви правим път.
Но моля ви, за бога, оставете да живеят останалите!
Животът е горе-долу единственият им лукс тук долу.
Защото в крайна сметка Смъртта е доста бдителна,
Няма нужда някой да й държи косата,
Нито от зловещи танци около ешафода!
Да умрем за идеите – добре, но от бавна смърт,
добре, но от бавна смърт.

Жорж Брасенс, 1972 г.

четвъртък, 3 март 2011 г.

Омагьосаният замък

Някога преди много години работих в един хотел в Сицилия. Работата беше тежка и мръсна, но бях на 20 години и не ми пречеше. Щом дойдеше почивният ми ден, нямаше какво да ме спре - потеглях към близките и далечни градчета жаден за впечатления. На стоп или с местните автобуси вече бях обиколил основните забележителности в района, когато от рецепцията на хотела ме посъветваха да отида на едно много специално място.

Намираше се в покрайнините на близкия град и се казваше "Омагьосаният замък". Там преди време била вилата на известен италиански скулптор-модернист, чиито произведения могат да се намерят из музеите за съвременно изкуство из Швейцария, Франция и Италия. Градината била осеяна с негови произведения и хора идвали и от далечни места специално да разгледат този замък. Повече не ми и трябваше. Взех най-ранния възможен автобус и слезнах в описания краен квартал. В главата ми се прескачаха образи от приказките, премесени с това което бях виждал от архитектурата на Гауди в Барселона. Ако не видех самата къщичка на Баба Яга от шоколад и карамел, то поне се надявах на някоя нейна близка братовчедка.

Вместо произведение на изкуството ме посрещна глутница кучета, доволни, че могат да си направят сутрешната разпявка по мой адрес. Освен тях нямаше жива душа. Спретнатите вили наоколо не даваха признаци на живот. Тръгнах с моята кучешка компания из лабиринта от улички да търся моя приказен замък. Раждясалите табели ме изведоха до висок бял дувар и надпис с работно време, което започваше след час. Имах време да помечтая за мраморни статуи осеяли градината, цветни мозайки и високи фонтани.

В уречения час високата врата се отвори, една неугледна жена я залости с камък и ме покани да влезна. Пробута ми една брошурка срещу входната такса и ме остави сам да разглеждам. Огледах се и не повярвах на очите си. Бива, бива местен патриотизъм, ама да нарекат една овощна градина "омагьосания замък", минава всякакви граници. Намирах се насред маслинови, бадемови и смокинови дървета, между които виеха застлани с камък алеи. В дъното се виждаше малък каменен заслон, който можеше да мине за склад за инструменти или дърва, ако не беше единствената постройка. Надникнах в постройката, но и там не видях нищо омагьосващо. Беше празна. Ако някой бе успял да обере до шушка мебелите, бе успял да измами и мен. Един загубен ден и няколко евро по-малко. Здраве да е.

Загледах се в каменните алеи около мен. От двете им страни бяха грижливо подредени скулптори на известния майстор. Всички бяха издялани от камък и представляваха човешки глави. С недоумение гледах нескопосаната им изработка. В тях нямаше нищо изящно. Бяха груби и безизразни. Само благодарение на въображението си можех да отгатна кое е носа, къде са устните и къде са очите. Никога не съм харесвал модерното изкуство.

Е, поне утрото беше приятно, грееше слънце, а на смокиновите дървета се жълтееха плодове. Захванах се лакомо да ям смокини, нали трябваше да избия цената на билета. Тогава се сетих за брошурката от входа и я зачетох. В нея се разказваше историята на скулптора.

Бил роден в Сицилия и никога не бил учил изкуства. Всъщност бил неграмотен и работел като хамалин по пристанищата. На тридесет години натоварил и себе си на един кораб и отишъл в САЩ да търси щастието си. Не му провървяло. И в САЩ бил хамалин, този път по железниците. Обикалял доста, стигнал на запад и до резерватите с индианците, но всъщност за тази част от живота му има малко данни.

Сигурното е, че се влюбва в една американка. Съперникът му за нейната ръка го напада една нощ с приятелите си и го пребива почти до смърт. Тогава нещо става в главата на бедния човек. Качва се на кораба и се завръща в Сицилия. Междувременно бил наследил малкото дворче с овощна градина, което обикалях. Той се настанил в дворчето и не го напускал. По цял ден седял там и дялал камъни. Правел глави от тях и обяснявал, че това са главите на злодеите. Правел само глави, защото в тях се намира душата на човека.

Аз се огледах около себе си. Пред мен стояха хиляди лица. Може и да бяха груби, но в тях имаше излъчване. Злоба, болка, ужас... Изкривени очи, изкривени устни. Вдлъбнати чела на безмозъчни хора. Изпъкнали носове. Празни лица или пълни с омраза. Нямаше нито едно женско лице. Пред мен бяха хилядите лица на злобата - стаена и проявена. Човекът бе успял да използва всяка гънка на камъка, за да придаде извратеност или измъченост.

Представям си преследван от кошмарни видения, как дори в камъка вижда лицата от кошмарите си. Дори в застиналия камък тези лица са се гърчели, надавали са писъци. Виденията са се нижели и той е имал нужда да ги застопори - да ги издяла в камъка, за да не мърдат. И така камък след камък, час след час, ден след ден. Бяха навсякъде около мен и ме гледаха втренчено. Лабиринт, от който измъкване няма.

С натежало сърце се отправих към изхода на омагьосания замък. Там се спрях за малко да поговоря с жената. Оказа се, че не е музеен работник. Била съседка и просто отваряла сутрин вратата и събирала парите. Помнеше скулптора, бил затворен и избухлив. Хрумна ми да попитам с какво се е хранел скулптора, продавал ли е произведенията си. Оказа се, че ги криел, не давал на никого да ги вижда. Хранел се с маслините, смокините и бадемите от дърветата. Туристи били чули за него и му предлагали много пари и всякаква храна, но приемал само малко храна за кучето си. Поинтересувах се къде е спял. Спял на открито, а като завали дъжд се криел под едни камъни. Чак на стари години си построил навеса и той не изглеждал така, били го пооправили за пред туристите след смъртта му. По цял ден само камъни дялал. Накрая ми хрумна да попитам колко години е изкарал в този двор в дялане на камъни. Четиридесет и седем години. От връщането си от САЩ никога повече не бил излизал от него.

Сега много години по-късно вече съм посетил и къщите на Гауди в Барселона и редица други замъци като от приказките. Едва ли ще ви разкажа за тях. Те просто не могат да се сравняват с моя омагьосан замък от Сицилия. В тях магията е твърде подредена и подчинена на правила и пропорции. А за бедния сицилиански скулптор си спомням,когато чуя хората да се оплакват от дребни несгоди. Дали ние всички, които имаме кого да обичаме, покрив над главата си, нормална професия и разнообразна храна на масата не живеем в един приказен омагьосан замък? Доста по-приказен от омагьосания замък в Сицилия.

петък, 25 февруари 2011 г.

Съвършенство

Джото е едно от онези досадни имена, които се срещат в учебниците по история на изкуството в урока как е започнал европейския ренесанс. Ако пък сте имали късмета да посетите Флоренция и да се промъкнете през безкрайните опашки на входа на галерия Уфици, то картините на Джото са тези, които подминавате набързо, за да влезнете в залата с картини на Ботичели. Парадоксално обаче зад името Джото стои и човек, който е имал своята съвсем човешка съдба.

Роден е в малко селце на 40 км. от Флоренция. Бащата на Джото е имал стадо овце и през първите 6-7 години от живота си Джото бил овчарче. Момчето обичало всяка от овците, с които прекарвал дните си, запълвал свободното си време в съзерцание на навиците им, характерите им, прищевките им. Обичал също така да ги рисува с пръчка в прахта. Един ден по пътя край селото минал известен художник от Флоренция. Какво било изумлението му, когато в прахта той съзрял одухотворените физиономии на различни овце, всяка със своя характер. Разбира се още същия ден било уговорено малкото овчарче да напусне къщата на родителите си и да се премести в големия град, като чирак на известния майстор. Ако днес обаче се счита, че Ренесанса започва с Джото, мен ме забавлява мисълта, че първите ренесансови картини са рисувани не с блажни бои на ленено платно, а с дървена пръчка в прахта. Първите ренесансови картини не изобразяват Богородицата с Младенеца или някой натруфен благородник, а любимите овце на едно хлапе. И единственото място, където можете да видите тези картини, е във въображението ви, защото вятърът и дъждът отдавна са изтрили образите им.

В Италия все пак Джото е известен с друго. Тази история се развива вече в края на живота му, когато той е спечелил уважението на Флоренция като най-големия художник на града. Момчето в него все още обича да рисува по някоя овца в ъгъла на картините си, но като цяло художникът се отнася сериозно към поставените му поръчки.

Един ден в града пристигат официални пратеници от Ватикана. Те оповестяват, че папата иска най-добрият художник на Италия да изпише стените на покоите му. За тази цел папата призовава всички добри художници да дадат по една своя картина, за да може папата да прецени кой е най-добрият. Никой няма съмнение, че възнаграждението ще е щедро и прещедро. Затова художниците избират най-добрите си творби и пращат по две, по три.

Гражданите на Флоренция веднага препоръчали на пратениците да посетят къщата на Джото. За нещастие Джото бил в процес на завършване на важна поръчка и нямал много време за губене. Изслушал пратениците, връчил им едно платно и ги избутал навън.

Когато папата започнал да разглежда постъпилите картини, стигнал до едно бяло платно, на което си личал само един празен кръг в средата. Папата бил изумен на кого е хрумнало да се състезава с най-добрите художници на Италия с почти празно платно. Светият отец извикал съответния пратеник да му даде обяснение. Смутен, служителят се заоправдавал, че Джото надраскал кръга пред него и настоял, че папата ще разбере и това е достатъчно. Първоначално папата не разбирал, след това му хрумнал един въпрос:
- Джото ползва ли пергел, за да изпише този кръг пред тебе?
- Не, надраска го за една секунда с едно движение на ръката си - бил отговора на пратеника. Папата погледнал кръга и установил, че е съвършен. Това решило съдбата на конкурса. Ако един художник има такова доверие в ръката си, че знае как с едно движение да изпише съвършен кръг, той е способен да нарисува всичко съвършено. Джото получил папската поръчка и до днес покоите на папата са изписани с неговите образи. А ако някой направи нещо, макар и дребно, по съвършен начин, в Италия казват, че го е направил "като О-то на Джото".

Дали всеки от нас може да прави поне по едно нещо по съвършен начин? Предполагам, че "да". Стига да не се е отказал да търси тази област, в която е съвършен. И стига да развива уменията си постоянно от шестгодишен.

петък, 18 февруари 2011 г.

Бремето на очакванията

Преди години работех като екскурзовод и планински водач за чуждестранни туристи. Един от най-странните образи, с които съм се запознавал покрай този занаят, бе Дъг, 60 годишен хипар от Колорадо, САЩ, по професия водопроводчик, който искаше да го разведа из Родопите през зимата за 20 дни. Доста студ брахме и денем по села и паланки, и нощем по малките неутоплени хотелчета. За сметка на това имахме време за много задушевни разговори и добре се опознахме. Един от първите ми въпроси към него беше какви са му били очакванията за България и дали са се потвърдили. Той уверено заяви, че не е имал никакви очаквания, държал е да остави отворени сетивата си и да възприеме страната, такава каквато е. При моето неразбиране, той разказа следната история:

Когато бил на 48 г. минал през тежка криза в живота си - развеждал се с първата си съпруга, от която имал шест деца. Затова имал нужда от нови изживявания и предизвикателства, които да занимават съзнанието му и да го извадят от дупката.

Един негов познат му предложил да участва в психологически експеримент, предназначен да изучи човешките възприятия в условия на самота и уязвимост. За целта трябвало да изкара един час почти гол, изоставен сам през нощта в една гора. Сезонът бил късната есен, така че можело да се очакват ниски температури. Дъг обаче приел.

В джипа, който извозвал всички участници в експеримента, царяло оживление. На всеки два-три километра по един човек се събличал до бельо и риза и слизал насред мразовитата нощ. Най-после и Дъг слезнал от джипа. Още известно време чувал отдалечаващия се шум от двигател, после останал сам насред нощта.

Първото усещане, което го завладяло, било за пронизващ студ. Съвременният човек рядко се излага на ниски температури без да е покрит с дебели дрехи. Усещането, че краката ти замръзват, че кожата ти настръхва, започваш да тракаш със зъби и така ще е продължително време, е трудно описуемо. Това, което влошавало нещата било лек ветрец, който духал от едната посока и сякаш минавал през него. Решен да издържи изпитанието, Дъг се опитал да се абстрахира от студа и да го понесе достойно.

Второто усещане, което го завладяло, било на липса на ориентация. Нощта била избрана специално да бъде безлунна, така че нищо не създавало и най-малката светлинка и възможност да се ориентираш. Тъмнината го обграждала от всички страни като непробиваема стена. Нямал представа какво се намира на един метър от него, дори не бил сигурен дали има нещо около него или се намира насред абсолютното нищо. Скоро обаче сетивата му свикнали с мрака.

Третото усещане, което го завладяло, било за дебнеща опасност. От всички страни на неравни интервали се чували всевъзможни шумове, по-леки и по-шумни. Сякаш всички животни и призраци на гората са се събрали около него и в див танц постепенно го обграждат, приближават се към него и внезапно ще го разкъсат. Напрегнатите вече от студа мускули още повече се стягали да посрещнат опасността, която все не идвала. Дъг се удивил колко живот има в една гора през нощта. Съвременният човек е свикнал през нощта да спи спокойно в собственото си легло в тишина и кипящият живот насред мрака изглежда необичаен и плашещ. След като нищо не го захапало за крака дълго време, Дъг свикнал с естествените звуци на нощта и започнал да не им обръща внимание.

Тогава го завладяло усещането за спряло време. Не правел нищо, не виждал нищо, нищо не дразнело сетивата му и сякаш времето се точело подигравателно бавно. Ако имало с какво да се занимава, времето щяло да мине бързо, но в случая нямало какво да направи. Стоял, търпял студа и се чудел колко ли време е минало, откакто го е оставила колата. Струвало му се, че може и вече да е минал час. Звукът от приближаващия се джип обаче не се чувал. А може би били минали само десет минути, които му се стрували цяла вечност. Когато трябва да отброяваш всяка секунда и мислите ти се насочат в напразно усилие да избуташ минутите по-бързо напред, чакането се преръща в изпитание на волята и търпението. Така стоял и чакал цяла вечност.

Накрая го обхванала тревогата. Бил убеден, че е чакал много повече от час. Тогава започнали да се сипят въпроси в главата му. Защо не идва джипа? Дали не са го забравили? Или пък джипът се е развалил? Или пък неговият познат си е направил една отвратителна шега с всички? Възможностите се нижели, а напрежението нараствало.

В един момент го обхванал истински гняв. Каквато и да била причината за забавянето, неговият познат просто нямал право да не предвиди резервен вариант. Просто нямал право да ги остави сами в студа насред нощта. Бил поел уговорка за един час и трябвало да я спази.

След гнева дошли представите за възможните реакции, когато джипът се появи. Намислил какво да каже, как да му се развика или пък да мълчи и да го гледа свирепо. След това му се приискало неговият познат да се появи веднага и Дъг да го просне с едно кроше в носа. И после да го рита, да го плюе и да му крещи, докато му мине. Бруталното филмче, което превъртял в главата си, му помогнало малко да се успокои, но лекият ветрец продължавал да духа и сковаването в ставите и във врата станало все по-осезаемо. Замислил се, че вече не рискува настинка, а нещо много по-сериозно.

Тогава му хрумнало дали не може да направи нещо, за да му е по-малко студено. Заопипвал по земята около себе си и веднага усетил мекия допир на окапали сухи есенни листа. Събрал една голяма купчина, мушнал се под нея и установил, че така е много по-добре. Земята била сравнително студена, но вече не усещал полъха на вятъра.

Джипът дошъл на зазоряване. Изкарал бил на студа близо 7 часа. Когато се качил в джипа, не ударил кроше на познатия си. Седнал на седалка, увил се в одеало, поел чаша чай и се заслушал в гневните крясъци на другите участници. Оказало се, че експериметът е включвал трика да им кажат предварително един час, а всъщност да бъде цяла нощ. Организаторът много държал сега всички да се съберат на едно място и да разкажат подробно какво са изживяли като емоции, мисли и усещания. Повечето участници искали моментално да се приберат в къщи и колкото се може по-бързо да забравят тази кошмарна нощ. Някои дори били твърдо решени да съдят организатора и да му съдерат кожата, заради гаврата, която си е позволил.

Дъг бил един от малкото, които разказали подробно какво са изживяли. И донякъде бил благодарен на организатора за урока, който получил. Дал си сметка, че всъщност е стоял три или четири часа на студения вятър без да направи нищо, за да се защити. Действал толкова глупаво, защото имал очакване, че времето ще бъде само един час, а и част от експеримента е да бъде подложен на студ. Нищо обаче не му е пречело, веднага щом слезнал от джипа, да събере шума, да се мушне под нея и след това да се концентрира над усещанията си.

Урокът си струвал кошмарната нощ. От този момент нататък Дъг вярвал, че очакванията пречат на човек да бъде адекватен към реалността. Често ние действаме според очакванията си, а не според това, което реално ни се случва. Често се ядосваме неистово, защото реалността се разминава с очакванията ни. И виновна е разбира се реалността. А колко по-просто е да нямаш очаквания? Да гледаш, да мислиш и да правиш това, което е най-подходящо в дадената ситуация. Дъг малко съжалявал, че е научил този урок чак на 48 години. За сметка на това оставащите години от живота си ги изкарал в наслаждаване на всичко, което се случва около него без бремето на очакванията.

Аз за разлика от Дъг научих урока на малко повече от 20 години. И извлекох други изводи. Щом реакцията на хората зависи от съотношението между очаквания и случилото се, то мога да влияя по два начина. Първо, мога да проуча какви са очакванията на един човек и да ги реализирам на практика. Това е най-сигурният начин да зарадваш един този, който го заслужава. Понякога обаче очакванията надхвърлят възможностите ми. Има хора, за които съм готов да направя невъзможното, но може дори и това да не стига. Тогава мога да се опитам да променя очакванията им. Ако очакванията им са скромни, приятната изненада да открият, че реалността е по-красива, вкусна или омайна се предава и на мен и всички сме щастливи. Дали храня очаквания, че всеки път това ще сработи? Не, очаквания нямам. Хубавото на живота е, че не знаеш какво те чака зад ъгъла. Достатъчно е просто да надникнеш.

сряда, 16 февруари 2011 г.

Какво тежи най-много в живота

Двама будистки монаси – учител и ученик – тръгнали да пътешестват. Един ден стигнали до пълноводно река. Докато се приготвяли да я пресекат, видели много младо и красиво момиче, което ги помолило да я пренесат до другия бряг. Без да се замисля, учителят преметнал момичето през рамо и навлезнал в буйните води. Щом стигнали невредими отсреща, момичето благодарило и двамата монаси продължили по пътя си.

След близо час ученикът не се сдържал и попитал: “Като монаси на нас ни е забранено да докосваме жена. А ти пренесе момичето през цялата река! Защо?”
На което учителят отвърнал: “Аз пренесох момичето за две минути и я оставих край реката. Ти още ли я носиш със себе си?”

Така всеки от нас пренася непрекъснато по нещо в главата си. Използваме главите си като прашен килер за складиране на случки, оправдания, амбиции, очаквания, вярвания. И малцина имат късмета да срещнат своя учител, който да ги върне в реалността.

Първа молитва

В малко градче в Бразилия цялата общност се събрала в църквата по случай коледните празници. Облечени тържествено, всички вглъбено редели молитви, когато едно дете на дванадесет години влезнало в църквата. Одрипано и мръсно, то застанало насред множеството, свело глава, сключило ръце и започнало да рецитира азбуката “а, б,в, г, д, е, ж, з...” Свещеникът всячески се опитвал да се концентрира над тържествената молитва, но безспирното “а, б, в, г, д, е, ж, з...” го разсейвали непрекъснато. Накрая той се отказал и, вбесен на натрапника, решил да го накаже сурово. “Как смееш да прекъсваш тържествената молитва?” се развикал той на момчето. Стреснато, то отворило очи и видяло как всички хора в църквата го гледат осъдително.”Аз много се извинявам - запелтечило то – не исках да ви прекъсвам. Минах покрай църквата и ви видях как се молите. Много ми се прииска и аз да се помоля на Господ, но не зная как. Щях да отмина, когато ми хрумна, че Господ сигурно знае как трябва да изглежда една молитва. Така че е достатъчно аз само да рецитирам буквите, а Той ще съумее да ги подреди правилно.”


Паолу Коельо

Тази история Паолу Коельо разказа на пресконференция в София през 2003 г. на въпроса какъв е според него смисъла на живота. Разтълкува я просто – нека като момчето да вършим в живота тези действия, които считаме за редни, пък Господ все ще намери смисъла в тях.

Все пак

Хората са неразумни,
алогични и егоцентрични.
Обичай ги все пак.

Ако си мил,
ще те обвинят в егоистични, задни мисли.
Бъди мил все пак.

Ако постигнеш успехи,
ще се сдобиеш с фалшиви приятели и истински врагове.
Стреми се да успееш все пак.

Ако си честен и откровен,
хората могат да те измамят.
Бъди честен и откровен все пак.

Онова, което си творил с години,
Други могат да разрушат за една нощ.
Продължавай да твориш все пак.

Ако постигнеш мир и щастие,
Някой може да ти завиди.
Бъди щастлив все пак.

Доброто, което правиш днес,
Вероятно ще бъде забравено утре.
Прави добро все пак.

Давай най-доброто от себе си
И ще се окаже, че и това не е достатъчно.
Дай най-доброто от себе си все пак.

В крайна сметка всичко е между теб и Господ.
Никога не е било между теб и тях все пак!



Написано от Майка Тереза на стената в приюта
за бездомни деца “Шишу Баван”, Калкута – Индия

Снежна утрин в Монреал

Много стихотворения са без заглавие,
Това заглавие е без стихотворение,
Всичко е отвъд това.

Кенет Уайт
“Handbook for the Diamond Country” 1990

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Най-добрия оратор

Да бъдеш софист е професия, която предхожда адвокатската професия. Появила се е в Древна Гърция във връзка с ритуала по остракиране. Градовете-държави веднъж годишно избирали техния гражданин, който е събудил в най-голяма степен неприязънта на съгражданите си. На този човек се предоставял избора между изпиването на чаша с отрова и напускането завинаги на родния град. Така или иначе съгражданите му се освобождавали завинаги от неприятното му присъствие.

Процедурата по остракирането се извършвала на централния площад – агората. Предварително били номинирани няколко човека за остракиране. На площада пред цялото население на града обвинителят обяснявал в какво се е провинил номинирания, а след това последният имал право да се защити. След като бъдели изслушани всички двойки обвинители и обвинени, тълпата решавала кой да бъде остракиран. Жестоката съдба сполетявала този, срещу когото виковете на тълпата били най-оглушителни.

Скоро древните гърци установили, че не винаги хората с най-ужасяваща постъпка са остракираните, а тези, които най-зле се защитават или тези, срещу които най-умело са формулирани обвиненията. Така се появила професията на софистите. Те се запознавали с провинението на даден човек и написвали реч в негова вреда или негова защита, зависи кой им платял повече. Простият принцип, който извели бил, че е по-лесно да оборваш твърденията на другата страна, отколкото да формулираш и обосноваваш собствени твърдения. Постепенно да бъдеш водещ софист се превърнало в уважавана и доходна професия. На най-добрия софист за епохата често възлагали да напише не само речта по обвинението, но и речта на защитата срещу същото обвинение. Затова добрите софисти тренирали по всеки въпрос да могат да обосноват убедително както едно твърдение, така и точно обратното му.

Традицията се запазила до класическата епоха, когато Римската империя вече била отнела независимостта на градовете-държави в Древна Гърция. Римляните обаче запазили уважението си към философските умения на древните гърци. Затова веднъж решили да поканят в Рим най-добрия гръцки философ, който да демонстрира пред римските граждани ораторските си умения. Древните гърци избрали най-добрия софист и го изпратили с почести в Рим. По време на първия спектакъл публиката препълнила римския театър, любопитна да види на какво са способни гръцките философи. Софистът, вдъхновен от вниманието към него, попитал за злободневен въпрос, по който се спори оживено в римското общество. От публиката му представили конкретен проблем и софистът обявил каква позиция ще защитава по този въпрос. След това заговорил бавно, спокойно и уверено. Говорил дълго – два, три, четири, дори пет часа. Цялата публика била приковала поглед в него и не изпускала и една негова дума. Колкото повече говорел, толкова повече римските граждани се убеждавали, че възприетата от него позиция е единствено правилната. Когато приключил речта си след шест часа, възторжената публика го понесла на ръце. Най-богатите хора в града се биели да го поканят на вечеря и да пренощува при тях. Древногръцката философия извоювала почетно място сред ценностите на римското общество.

На следващата вечер театърът бил още по-пълен. Софистът доволно застанал пред възторжената публика и обяснил, че тази вечер речта му ще бъде посветена на същия проблем, но ще защитава обратната теза. Започнал да говори пак бавно, спокойно и уверено. Говорил три-четири часа. Колкото по-дълго говорел обаче, толкова по-притихнал ставал театъра. В един момент тълпата не издържала, нахвърлила се върху него и го разкъсала на пърчета. Един римски гражданин не може да си представи, че по един и същи въпрос може да има две еднакво убедителни истини. Повече софисти не посмели да посетят Рим.
My candle burns at both ends
It will not last the night;
But ah, my foes, and oh, my friends -
It gives a lovely light.
    
Edna St. Vincent Millay, "A Few Figs from Thistles", 1920

Короната на св. Ищван в Будапеща

В центъра на пищния парламент в Будапеща се пази короната на св. Ищван /на български език св. Стефан/. Това е златна корона със скъпоценни камъни по нея и един килнат кръст отгоре. За унгарците е ценна, защото е била притежание на кралят, който ги покръства в християнството през 12 в. Инициативен и мъдър управник, той привлича един венециански кардинал – Гелерт – за духовен водач на своята нация и, зачерквайки езическите традиции, поставя основите на християнското културно развитие в Унгария.

В края на живота си обаче той има съмнения. Ясно съзнава, че съграденото през неговото царуване може лесно да бъде премахнато през следващото царуване. Затова най-важният въпрос е кой ще наследи короната на св. Ищван. Той няма деца, които да я получат по право. Остава сам да посочи наследника по собствена воля. След дълъг размисъл на пищна церемония св. Ищван завещава короната си на ... Дева Мария. Докато тя е на небето, нейна отговорност е да направлява и закриля унгарския народ.

Разбира се Дева Мария няма как да участва в заседания на министрите, които да решават ежедневните управленски въпроси. Затова след смъртта на св. Ищван е избран и крал на земята, който да управлява политиката на държавата. Той обаче е наместник на Дева Мария и, ако не се справя добре, винаги може да бъде сменен.

Минават години и векове. Унгария минава през тежък период, в който губи независимостта си и е управлявана от мощните хабсбургски императори във Виена. Тези несгоди са свързани с лошо управление от земните владетели. Нищо обаче не може да разруши вярата на унгарците в закрилата, която получават от Дева Мария. Австрийското управление е временно състояние, ще дойде момента, която с помощта на Дева Мария унгарците ще се освободят. Когато през 1848 г. избухва революция, унгарците са убедени, че моментът е настъпил, изваждат короната на св. Ищван и с подкрепата на Дева Мария започват решителната битка. За тяхно нещастие руския император решава да помогне на австрийския си колега и изпратената от него войска разбива въстанието. Въстаниците са поставени пред жестока дилема. Ако короната остане в Унгария, има голям риск австрийците да я открият и да я отнесат във Виена или дори претопят. Ако изнесат короната от Унгария, Дева Мария вече няма да присъства в Унгария и да бди над тях. Накрая въстаниците заравят короната на скрито място в Унгария и сами поемат по пътя на изгнаничеството. Когато двадесет години по-късно австрийците се съгласяват да поделят управлението на империята с унгарците, като им дават пълна политическа свобода, унгарците вярват, че това е с благословията на Дева Мария. Построяват огромния и красив парламент, от който ще се управлява страната от избраниците на народа, но в средата му поставят и короната на Дева Мария. Докато тя е там, всички несгоди ще са временни. И наистина идва разпада на Австро-унгарската империя през Първата световна война, идва непосилния Трианонски договор и тежкия междувоенен период, идват ужасите на Втората световна война, после окупацията на Съветската армия и налагането на съветски режим в Унгария. Всички несгоди отминават, а вярата на унгарците в закрилата отгоре се запазва.

Когато чух тази история в Будапеща се запитах защо на свети княз Борис не му е хрумнало да завещае короната на България на някоя божествена сила. Страната ни е минала през толкова изпитания, толкова пъти обществото се е разделяло на хора, отчаяни от временното положение и готови на всякакви компромиси, за да оцелеят, и на хора, готови с цената на всичко да отстояват това, което са. Толкова често последните са плащали с живота си, че оцелелите не винаги са наясно какво точно са. И през всичките тези изпитания колко полезна би ни била една корона на св. Княз Борис. Един материален, осезаем символ на вечната подкрепа свише. Попитах един специалист по средновековна българска история защо княз Борис не е направил подобен ритуал като св. Ищван четири века по-късно. “А защо мислиш, че не го е направил?” бе неочакваният отговор. “Никога не съм чувал за такава история. Наистина ли княз Борис е избрал небесна сила, която да закрила България? Коя е?” упорствах аз. “Познай!” не се даде специалиста с мека и замислена усмивка. Изредих св. Георги, св. Димитър, св. Никола, половината апостоли, евангелистите или въобще всички светии, които можех да се сетя. Отговорът неизменно бе отрицателен. Накрая получих кратко пояснение преди отговора. “След Византия България е била една от първите държави, които са извършили подобен ритуал за поверяване закрилата на страна на небесна сила. Изборът е бил много по-голям, затова княз Борис е избрал ... Св. Дух. Част от Светата Троица, той е неразривно свързан с Бог Отец и Бог Син, а същевременно присъства във всеки един от нас. Кой избор би могъл да бъде по-добър?” Не можех да повярвам, че това не се знае сред по-широк кръг от българското общество. Обяснението бе, че дълго време всички българи знаят и вярват в тази история. Материалните носители на тази връзка между Св. Дух и България са изгубени. Св. Дух не ни спасява от две завладявания, като особено второто нанася тежък отпечатък върху националната ни идентичност. През ХVІ в. все още има монаси, които пишат хроники, с които се стремят да разпространяват вярата, че с подкрепата на Светия Дух рано или късно страната ни ще се освободи. Движението води до въстание и много жертви, но не и до свобода. Хората, които триста години по-късно освобождават страната ни са пълната противоположност на тези монаси. Атеисти, те вярват в политическата и военната подкрепа на Русия, в доставката на оръжия от Запада и в собствената си саможертва, но не и в подкрепата на небесните сили. Монасите и духовниците не са начело на освободителните борби. Така третата българска държава се създава без закрилата на Св. Дух, а атеистичният режим след Втората световна война не се стреми да възроди спомените за небесната сила, които ни закриля. А дали все още ни закриля Св. Дух? Отговорът не може да се търси в неопровержимо доказателство вън от нас. Той е в нас.